Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Дъщерята на Фердинанд въвежда Деня на детето у нас

Княгиня Евдокия посвещава живота си в грижа за бедни деца

Умира самотна, страдаща по невъзможна любов

8 май 1927 г. Това е датата, на която за първи път се отбелязва Денят на детето у нас. Началото на инициативата поставят двама лекари - д-р Стоян Ватев и д-р Димитър Киров. Те са в основата на създаването на “Съюз за закрила на децата в България”. Загубила три войни, с предимно селско население, живеещо в бедност, България е в изключително тежко положение, а лекарите първи осъзнават колко е важно да се обърне специално внимание на децата.

Идеята за ден, посветен на най-малките, е под покровителството на княгиня Евдокия. Това не е случайно. Дъщеря на Фердинанд и сестра на Борис III, тя остава в историята със своята отдаденост към проблемите на обикновените хора.

Евдокия присърце приема каузата веднага щом разговаря с двамата лекари. Тя не просто организира тържества, а в продължение на десетилетие работи за трайно подобряване на живота на децата в най-бедните райони. По нейна инициатива празникът се отбелязва официално в цялата страна с литературни и музикални програми. Изнасят се беседи, провеждат се изложби на детски играчки в много градове. Едновременно с това се събират средства за подпомагане на обществени трапезарии, в които всички бедни деца получават безплатен обяд. В центъра на тържествата са децата от детските градини и началните класове. Междувременно пак с нейна помощ започват да излизат списанията “Ден на детето” и “Нашето дете”, в които се дават съвети как родителите да се грижат за подрастващите.

Историци свидетелстват, че в Царство България честването на Деня на детето има всенароден характер и по своята мащабност се сравнява само с празника на Кирил и Методий. Датата за отбелязване е избрана да бъде на християнския празник Неделя на мироносиците - втория неделен ден след Великден. Архивни снимки са запечатали моменти от честванията през годините. Тържествата в София обикновено са пред Централния военен клуб. Сред лицата, заемали почетно място на трибуната, може да се видят Софийският митрополит Стефан, княгиня Евдокия, а в по-късните години - царица Йоанна с малката княгиня Мария-Луиза и Богдан Филов.

“Денят на детето се устройва не за да се създадат удоволствия за децата...

Манифестации, публични речи, сказки, изложби и др. целят да заставят общественици, възпитатели, майки и бащи в този ден да откъснат вниманието си от всички други интереси и да го насочат към идеите, манифестирани от съюза за закрила на децата...”, е записано в архивите на “Съюз за закрила на децата в България”.

Основната идея е да се създаде в цялата страна мрежа от организации, чрез които да се променят нагласата и отношението към децата, да се нахранят бедните деца, да се спасят болните и да се пробуди готовността да се помага винаги на изпадналите в беда деца.

След първото отбелязване на Деня на детето учителите започват все по-активно да обръщат внимание в класните стаи на хигиенните навици на децата, изнасят здравни беседи пред майките, оборудват училищни аптечки и библиотеки. Често положените усилия остават напразни.

Недоимъкът в селата е ужасяващ. Трудно се намират средства и за поддръжка на трапезариите за бедни. За изстрадалото население е почти невъзможно да вдигне глава от ежедневните проблеми на битово ниво, за да отдели повече време и грижа за най-малките.

Отдадеността на княгиня Евдокия към децата става все по-дълбока с годините. Нейната трудна съдба и изпитанията, с които се сблъсква, я карат още по-пламенно да помага до последно на всяко нуждаещо се дете. Някои истории дори описват, че това е нейната утеха от житейските несгоди, с които се сблъсква до окончателното й изселване от България. Княгинята често е забелязвана в отдалечено село сама, заобиколена от деца.

Тя губи майка си Мария Луиза само една година след своето раждане. В спомените си придворният съветник Павел Груев описва Евдокия като съвършена жена, романтична, мечтателна, с много близък допир до народа, душа човек.

Евдокия никога не става близка с баща си. В мемоарите си самият Фердинанд не крие, че се отнася хладно с дъщерите си.

Драматична и невъзможна любов я бележи за цял живот. До последния си ден тя страда за неосъществения брак с Иван Багрянов. Той няма титла пред името си, адютант е на Фердинанд и до края това се оказва непреодолима пречка между двамата.

Когато Багрянов влиза в двореца, 17-годишната по това време княгиня Евдокия се влюбва в него. Багрянов също не е безразличен към нея и любовта между тях бързо пламва. Чувствата на двамата млади са искрени, но са подложени на изпитание за първи път малко след като се влюбват. През 1916 г. по време на Първата световна война Багрянов е изпратен на фронта. Заради смелостта и военния си талант той се връща оттам с 8 български и чужди ордени и медали. Евдокия обаче вече е заминала в изгнание заедно с баща си, който през 1918 г. е принуден да абдикира и да заживее в Германия.

Все пак през 1922 година министър-председателят Александър Стамболийски разрешава на княгиня Евдокия да се върне в България, защото брат й цар Борис III е много самотен.

До 1930 година, когато царят се жени за савойската принцеса Джована, получила българското име царица Йоанна, княгиня Евдокия е първата дама на България. Това е и времето, в което най-активно служи на децата.

“Княгинята, честна, добра, отдадена жена на семейството си, така и не създаде свое - пише в спомените си съветникът й Павел Груев. - Но помогна на толкова други деца. Със своето сурово отношение към нея Фердинанд никога не й беше бащина закрила.”

Малко след завръщането на Евдокия в България двамата с Багрянов решават да встъпят в брак.

Цар Фердинанд се оказва непреодолима пречка между тях. Щом разбира за намеренията на дъщеря си, той изпраща телеграма след телеграма, като заявява, че няма да даде дъщеря си на “един български цървулан” и че няма как правнучка на френския крал Луи-Филип да се омъжи за простосмъртен. В края на тирадата си казва на Евдокия, че ако за нея няма кандидати от царско потекло, по-добре да си остане стара мома.

По-късно в писмата до сина си той ще признае, че тъй и не е могъл да обикне дъщерите си, а за Евдокия е имал други планове, но тя не се е подчинила на волята му.

“Едната от тях бях определил за императрица, но тя предпочете да се влюби в един твой адютант и да рисува картини, глупави пейзажи и китки цветя, достойни за хумора на Райко Алексиев”, не ще пропусне да се изгаври той с Евдокия. И наистина, в мъката си, обикаляйки страната, Евдокия рисува красиви пейзажи, които събира в своя колекция.

Раздялата й с Багрянов съвпада с Деветоюнския преврат срещу Александър Стамболийски. След него премиерът губи главата си, а Багрянов, за когото превратаджиите знаят, че симпатизира на БЗНС, е помолен да напусне двореца.

Княгиня Евдокия е една от малкото освободени от Народния съд.

Тя е арестувана и дава подробни показания в отговор на предварително поставени от главния народен обвинител тогава 16 въпроса. Те целят да я уличат като съветник на царя - нейния брат Борис, и виновник за прогерманската му политика. Задават й въпрос, за който много преди това публично се говори - нейната свързаност с Бялото братство на Петър Дънов.

“Не съм дъновистка - казва тя. - Вярваща и искрена католичка съм. Нямам нужда от една секта, когато моята религия ми дава необходимото за живота ми, духовна и морална опора.

Вярно е, че съм минавала на разходка през техния квартал, особено през първата година. Градината ми не беше планирана, в Борисовата гора ме беше страх да ходя сама, отивах по пътеката косо през тяхната махала и слизах оттам край гората до фурнирната фабрика тухларница обратно у мен. Никога не съм видяла отблизо или говорила с Дънов, нито ходила на беседи. Веднъж на един концерт в зала “България” г-жа Петрова ми го посочи като куриоз в публиката.”

През 1946 година е изгонена с оцелелите членове на царското семейство, а 8 години по-късно се нанася в санаториум близо до Боденското езеро, където живее до смъртта си през 1985 година. Княгиня Евдокия живее там изключително скромно, в почти монашески условия. Тъгува за България и за любимия си, който вече е женен за друга

Споделя пред своите приятели, че дори въздухът на родината й се различава от този в чужбина. Малко преди да напусне завинаги България, подарява на Етнографския музей в София своята колекция от народни носии, шевици и накити.

Фердинанд надживява и двамата си синове. Според някои изследователи при вестта за екзекуцията на сина му принц Кирил той казва: “Всичко наоколо ми рухва!”. Три години по-късно, на 10 септември 1948 г., Фердинанд умира, а до него е дъщеря му Евдокия. Няма еднозначни исторически факти за този момент, но според архивни свидетелства Евдокия така и не прощава на баща си жестокото решение спрямо нейната любов и до края гасне по Багрянов.

Живеейки скромно, тя до последно остава отдадена на грижата за бедни деца, обикаляйки и дарявайки храна за обществените трапезарии.