Бременната Людмила, жена на пожарникаря Василий, неотлъчно до него, докато радиацията го убива с бебето им
В цинкови ковчези мъртвите вече са герои и не принадлежат на семействата си
“Седя на малкия си стол до него през нощта. В осем казвам: “Васенка, отивам на малка разходка”. Той отваря очи и ги затваря, пуска ме. Просто отивам до общежитието, качвам се в стаята си, лягам на пода, не мога да легна на леглото, всичко ме боли твърде много, когато чистачката чука: “Върви! Бягай при него! Той те вика като луд!”
Същата сутрин Таня Кибенок ме помоли: “Ела на гробището, не мога да отида там сама”. Погребваха Витя Кибенок и Володя Правик. Те бяха приятели на моя Вася. Бяхме приятелски семейства. Има една снимка на всички нас в деня преди експлозията. Нашите съпрузи са толкова красиви! И щастливи!
Беше последният ден от този живот. Всички бяхме толкова щастливи!”
Людмила Игнатенко е съпруга на един от първите пожарникари, пристигнали в централата след експлозията - Василий Игнатенко. Те нямат никаква защита, тъй като наличието на радиация е установено едва в 3,30 часа през нощта. Към 2,00 часа пожарникарите вече се нуждаят от медицинска помощ. Те са първата човешка вълна, която поема смъртоносни дози радиация. Откарани са в болница в Москва. Когато два дни по-късно там пристига Людмила, за да бъде до мъжа си, тя смята, че той е пострадал при съвсем обикновен пожар, но го намира неузнаваем. Съпругата всеки ден е в болницата неотлъчно до своя любим, докато радиацията постепенно изгаря тялото му и състоянието му се влошава. Людмила никога не взема предпазни мерки от невидимата опасност, излъчвана от нейния собствен мъж. По същото време тя е бременна с първото им дете. Наташа, така ще я кръстят, това име е харесал Василий.
Само на 23 години Людмила остава вдовица.
Игнатенко умира на 18 май 1986 г., а тялото му е поставено в метален ковчег, защото дори след смъртта е високорадиоактивно. За съжаление, бебето им почива 4 часа след раждането от цироза и сърдечни усложнения. Плодът е абсорбирал радиацията от Василий. Наташа е погребана до баща си в бетонния му гроб.
Людмила живее далеч от всякаква публичност в Киев. Никога не се омъжва отново, но има син, макар че здравето й е силно увредено и тя не може да има повече деца. Вдовицата прави своята лична изповед единствено в книгата “Гласове от Чернобил”.
“Върнах се от гробището и веднага се обадих на поста на сестрата. “Как е той?”. “Той почина преди петнадесет минути.” Какво? Бях там цяла нощ. Нямаше ме за три часа! Дойдох до прозореца и започнах да викам: “Защо? Защо?”.
Погледнах към небето и извиках. Цялата сграда ме чуваше. Страхуваха се да дойдат при мен. Тогава си казах: “Ще се видим с него още веднъж! Още веднъж!”. Изтичах по стълбите. Той все още беше в биокамерата си, още не го бяха отвели.
Последните му думи са били: “Люся! Люсенка!”
“Тя просто се отдръпна за малко, веднага ще се върне”, казала му сестрата. Той въздъхнал и си отишъл тихо. След това вече не го напуснах. Конвоирах го чак до гроба. Въпреки че нещото, което си спомням, не е гробът, а найлоновата торба. Тази чанта.”
В моргата питат Людмила дали иска да види в какво ще облекат нейния мъж. Тя, разбира се, казала “да”. Сложили му официално облекло и служебната му шапка. Не успели да го убият, защото краката му били подути. Самото облекло също се наложило да бъде изрязано и наложено по него, защото нямало цяло, което да бъде облечено. Всичко по него е в рани. Последните дни в болницата, когато веднъж Людмила вдига ръката му, костта се разтриса, клати се така, сякаш тялото вече го няма в цялост. Парчета от черния му дроб излизат от устата му. Той се задушава със собствените си вътрешни органи, а жена му вади парчетата от тях със собствената си ръка, увита в превръзка.
“Невъзможно е да се говори за това. Невъзможно е да се пише. И дори да се преживее. Всичко беше мое.
Моя любов. Не можаха да намерят нито един чифт обувки, които да му пасват. Погребаха го бос.
Точно пред очите ми - в официалното му облекло - го сложиха в онзи техен целофанов плик и го завързаха. И след това тази торба я сложиха в дървения ковчег. И овързаха ковчега с друга торба. Пластмасата е прозрачна, но дебела като покривка. И след това сложиха всичко това в цинков ковчег. Притиснаха го. Само капачката не пасваше.
Дойдоха всички - родителите му, родителите ми.
Извънредната комисия се срещна с нас. Казаха на всички едно и също: за нас е невъзможно да ви дадем телата на вашите съпрузи, на синовете ви, те са много радиоактивни и ще бъдат погребани в московско гробище по специален начин. В запечатани цинкови ковчези под циментови плочки. И трябва да подпишете този документ тук.
Ако някой се възмути и иска да прибере ковчега у дома, казват му, че мъртвите вече са герои, разбирате ли, и че вече не принадлежат на семействата си.”
Най-четени
-
Галерия Лили Иванова жертва на политически сблъсъци в Чили през 1973 г. Публиката я взема за рускиня и я освирква
Накрая я изпращат с овации, бис и награда На рецитала пее и Хулио Иглесиас Само 3 дни след сватбата си с Янчо Таков през 1973 г. Лили Иванова заминава за участие на музикалния фестивал във Виня дел
-
Ти си комплексар!
1. Имаш айфон за 2000 лева (но не говориш по него, а само „чукваш", за да не се набутваш) 2. В заведение винаги слагаш ключовете от колата си върху масата (да е ясно на всички, че баровците карат BMW
-
Любимите ми 50 книги
Разпределил съм ги по възрастови групи. Започвам с първите – книги, които са ми били любими, преди да навърша 10 години: 1. Шарл Перо - Приказки Най-добрият старт на пътешествието в света на книгите
-
Галерия Честит да си! Съдба моя!
Днес мажоритарният собственик на "ПФК Левски" и голмайстор №1 в историята на клуба Наско Сираков празнува своя 62-ри рожден ден. Неговата любима жена Илиана Раева му направи честитка и в социалните
-
Кой постъпва честно, не живее лесно
"Кой постъпва честно, не живее лесно. Кой излезе прав, не излиза здрав. Кой душа не продава, той имотен не става." 102 години от рождението на Радой Ралин