Здравко Рибаров коли деветима и увисва на въжето

Бабите в софийското село Кумарица, сега квартал на Нови Искър, още плашат внуците с Кумаришкото чудовище. Така остава в историята серийният убиец Здравко Рибаров.

По обед на 8 ноември 1931 г. той се запива в кръчмата на Арсо Бенев. На съседната маса се черпят бившият кмет Лозе Лазаров и бившият пристав Стоимен Манолов. С двамата Здравко има стари сметки за уреждане. Пресушава две стъкла вино, мезва няколко кюфтета и удря вилицата в пода.

“Защо хвърляш вилицата, сине майчин?”, обажда се Стоимен. Рибаров само това чака. “Ти баща ли си ми, та ме наричаш син!”, скача той. Грабва едно шише и го запраща по масата. Тримата се счепкват, намесва се кръчмарят и скандалджията е изхвърлен навън.

Здравко отива вкъщи, за да се въоръжи с нож и пищов. На мегдана пресреща Лозе и Стоимен. Замахва и забива острието в гърдите на бившия кмет. “Уби ме!”, отронва Лозе и рухва на земята. С добре премерено движение Здравко намушква и Стоимен.

Отстрани съселяни гледат сеир. Най-куражлията, дядо Коста Деков, се приближава и хваща убиеца за ръката. Онзи обаче вади револвера и стреля в стареца. После вижда, че първите двама още шават, и хладнокръвно ги довършва.

Други двама пробват да обезоръжат Рибаров. Той клъцва единия по ръката, изскубва се и отива да вземе брадва, за да продължи клането. На излизане от вкъщи злодеят вижда случайно минаващия Малинко Николов. Пътьом го халосва с балтията и се спуска към снаха си Марта. Ужасената жена бяга с 5-годишно внуче на ръце. Брадварят я настига - първо убива нея, после съсича и детето.

Следващите жертви са Мартините дъщери Вера и Стефана. Тъкмо започва да ги коли, ето че се появява брат им Младен. Момъкът грабва една вила и погва убиеца. Двама стражари от куриловския участък наблюдават преследването, но не смеят да се намесят. Здравко се измъква и драсва към София.

След себе си оставя истинска касапница. Лозе, Стоимен и Марта са убити на място. Малинко и детето издъхват в Александровска болница. Там охкат и четирима ранени.

Обявена е награда за залавянето на кръвожадния Рибаров. Тиражиран е портретът му с отличителни белези: среден ръст, леко прегърбен, мургаво лице, черна коса, сив каскет, войнишка куртка, брич панталони, свински цървули.

Из столицата и околията плъзва слух, че веднъж подушило кръв, Кумаришкото чудовище ще продължи да убива. Няколко пъти го забелязват на различни места в София и покрайнините, блокират районите, но Здравко все се изплъзва.

В петък сутринта на 13 ноември злодеят е разпознат на Женския пазар. Зърва го хлапакът Милан Георгиев, който запомнил физиономията му от вестниците. “Ето го оня... Това е убиецът от Кумарица, дето изяде живота на девет души”, прошепва момчето на случаен пристав. Униформеният зяпал сергиите със свой приятел пенсионер.

Човекът на закона вади снимка на Рибаров и я сверява с посочения. “Няма грешка!”, заключава той. Приставът и пенсионерът тръгват по дирите му, като пътьом вземат за подкрепление и един стражар.

Хайката решава пръв да действа пенсионерът, защото е цивилен. Храбрецът внезапно сграбчва престъпника и с хватка, запомнена от младини, заклещва ръцете му. След миг налитат формените. Страшният Здравко е вързан, обезоръжен и откаран в Дирекцията на полицията. Осъден е на смърт чрез обесване.

Кумаришкото чудовище увисва на въжето призори на 27 ноември 1934 г.