Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Когато времето е мрачно, настроението на човек може да настръхне в неочаквана посока. Например да му хрумне да превежда лорд Байрон, както се случи с мен.

Ако съществува списък с 1000 неща, които не бива да правим в този живот, навярно, да се занимаваме с превод на Байрон, би трябвало да е някъде в първата стотица. Но когато Dimitar Stoyanovich ми предложи да напиша текст по темата "Любов по време на холера" за възкръсналото L'Europeo, не се сдържах и посегнах към списъка със забранените неща.

Историята е от едно лято, в което няма слънце и постоянно вали, навън върлуват всякакви напасти, болести и стихии, поради което компания от петима души е затворена във вила край Женевското езеро. От това ще се родят неочаквани сюжети. Начело на компанията е лорд Байрон, който е избягал от Англия и скандалите, започнали още преди развода с жена му, както и слуховете, че е имал кравосмесителна връзка със сестра си. Байрон е довел със себе си своя 20-годишен... лекар. Джон Полидори е симпатичен, но свръхчувствителен брюнет с докторат по медицина на тема "Сомнамбули". Във вилата към тях се присъединяват две тийнейджърки и един млад гений. 23-годишният поет Пърси Б. Шели води 18-годишната Мери Годуин, която по-късно с неговата фамилия ще стане известна писателка. Другото момиче - Клеър Клермонт е доведена сестра на Мери. Пърси е имал романтични моменти и с нея. Но Клеър е екзалтирано влюбена в Байрон и след това лято ще роди от него дъщеричка. Самият Байрон е привлечен от интелекта на Пърси Б. Шели, а Джон Полидори започва да ревнува лорда от всички едновременно и от всеки поотделно. Даже прави нескопосани опити да флиртува с Мери Шели, за да привлече вниманието на Байрон, но само провокира още повече перфидния му сарказъм и жаждата му да доминира над клетниците, попаднали в мрежите на диаболичното му очарование.

Тия петима души са принудени заради времето да останат затворени във вилата и да прекарват заедно дългите студени вечери край камината. Те са особен тип затворници на съдбата - всеки в някаква емоционална, интелектуална или сексуална връзка с някой от останалите.

Забавленията им се свеждат до разговори, алкохол, литература, секс и опиум. Не задължително в този ред. Навън се вихрят бури, а вътре витае летлив коктейл от ревност, презрение, ярост и копнеж.

Ще спестя всички подробности, които съм описал в статията за L'Europeo, но това е обстановката, в която Байрон обявява най-знаменития конкурс в съвременната литературна история. Всеки от присъстващите трябва да напише страшен разказ. И в тази мрачна клаустрофобична гениалност ще се роди нещо ужасяващо, нещо, което ще храни фантазиите на цели поколения след това.

Именно тогава Мери Шели създава Франкенщайн - една от най-известните истории за чудовища в литературата, която не е загубила зловещото си очарование и до днес. Но в полумрака на същата тази езерна вила ще се зароди още един сензационен принос. И той е дело на младия специалист по сомнамбули д-р Полидори.

Той ще напише разказа "Вампир", в който ще вплете черти от характера на самия лорд Байрон. Това именно е образът на вампира, с който съвременния свят живее.

Дотогава вампирите са част от народния фолклор. Описвани са повече като зомбита, които стават нощем от гробовете и нанасят някакви щети из селото, най-често на роднините си, които не са ги погребали както трябва.

Вампирът като очарователно зъл, образован, добре облечен и пътуващ по целия свят аристократ, сексуално убедителен прелъстител, отдаден на жестокост, за да задоволи тъмните си страсти, се ражда точно в разказа на Джон Полидори. И негов прототип е лорд Байрон.

После Брам Стокър ще се вдъхнови от този образ, ще почерпи идеи от него, доразвивайки тъмната харизма на графа-кръвопиец Дракула.

През ХХ в. Холивуд превръща образа в институция чрез великата игра на Кристофър Лий, за да стигнем до цялата съвременна вампкултура.

Генезисът на всичко това е в сумрака на езерната вила и мъчителните отношения на Байрон и Полидори в онова лято без слънце. (А защо няма слънце е друга интересна история).

Байрон пише същата тази 1816 година поемата "Мрак" и в контекста на цялата история дотук съществуващият превод на български ми се стори малко анемичен. Затова и направих мой превод:

На слънцето бе погасена яркостта/

Звездите скитаха из непрогледна вечност/

Без лъч, без път смразената Земя/

чернееше в безлунна бедност/

И все не идваше след утрото денят/

От страх мъжете изоставиха страстта...

*От фейсбук!