В трите гладомора на Сталин загиват над 100 хиляди наши сънародници

Руснаците унищожават училищата ни в Украйна, обвиняват нашенците, че са кулаци, и ги заточават в Сибир

В предишния брой ви разказахме как започва руското робство за българите. От 1829 г. Русия започва да примамва сънародниците ни да се заселят там и с непосилен труд да облагородят пустеещите земи. Георги С. Раковски се опитва да предупреди мигрантите чрез статията си "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите", че там ги чака вечно робство и мъки.

Историкът Янко Гочев, един от първите съвременни изследователи, който нарушава стереотипите и търси истината за миналото на българите, отбелязва: "Във в. "Дунавски лебед" от август, октомври и ноември 1861 г. Г. Раковски публикува и редица свидетелства на очевидци, в които се разказва за незавидната съдба на преселените в Южна Русия българи. С активната си патриотична позиция Г. Раковски успява до известна степен да ограничи мащабите на новото преселение. В крайна сметка "Видинското" преселение завършва с масово завръщане на българите по родните им места, включително и заради неизпълнените обещания от страна на Русия, избухналата епидемия от тиф и лошите условия на живот.

Някои обаче остават и се вливат в редиците на хората,

които тръгват от румънска Бесарабия. Половината от населението на 24-те български села край гр. Болград, в частта, дадена на Румъния, се преселва на територията на Русия и създава селищата на таврийските или приазовските българи с център град Бердянск. Предполага се, че общият брой на установилите се тук българи е над 30 000 души.

Това число е споменато от таврийския общественик и писател Мишо Хаджийски ("Българи в Таврия. Бежанци"). Сведенията му са изключително ценни, защото произхождат от преки участници в тези събития, негови съвременници.

„От молдовската граница до брега на Азовско море бежанците вървели два месеца. Нямало ни път, ни пътеки. Тревата била толкова голяма, че скривала кервана, разтеглил се на 10 км.

Преселниците са снабдени с поземлени площи и са освободени от данъци за няколко години. Предоставена им е и парична помощ.

В новите земи българските преселници основават над 40 селища.

Понеже това са земи от старата руска административна единица Таврийска губерния, тези българи започват да бъдат наричани таврийски. Другото им название е приазовски или запорожки, понеже днес териториите, които те населяват, се намират в Запорожката област на украинската държава. В по-старата историческа литература се среща и понятието "бердански българи".

В тези земи през 1861 - 1862 г. на територията на днешна Украйна, северно от Азовско море, се заселват нашите сънародници, за да формират диаспората на таврийските българи."

Таврия е историко-географска област в днешна Украйна. Заема полуостров Крим и прилежащи части от съседни области в Украйна. Самото название Таврия постоянно еволюира във времето.

Името на областта идва от античното племе таври,

приемано за най-древното население на полуостров Крим. В Античността с името Таврида или Таврика се е наричала най-южната част на Кримския полуостров. През Средните векове това название се разпростира върху цялата територия на Крим.

През 18 – 19-и век в Таврия са включени райони на север от Крим, за които понякога се използва и названието Северна Таврия. Тези райони на запад се простират до река Днепър, а на изток до линията Запорожие - Бердянск.

По свой начин вижда и описва Таврия българският тавриец и писател Мишо Хаджийски в очерка си "Българи в Таврия":

„Вземете картата на Украйна. По северния бряг на Азовско море, между Дон и Днепър, се простира равнина без нито едно хълмче или гора. Суха безлюдна степ, с редки селца по брега на рекичките, с богати чифлици-хутори край изворите… Това е прочутата Таврида, приказна страна, краят на безкрайната степ, дето няма синори, нито хоризонти…

Първите години след преселението за новите колонисти

са трудни. Причината е, че приазовските степи се отличават с доста сурови климатични условия. Има няколко години на адаптация към новите непознати условия на живот. Това разколебава част от преселниците. Тези от Видинско и Одринско през есента на 1861 г. потеглят обратно, но са покосени от глад и болести и повечето измират по обратния път.

Постепенно с течение на времето българите се устройват. Въпреки трудностите, болестите, глада и политиката на руската власт, която често накърнява правата на преселниците, българските селища се развиват и стават един от най-уредените и богатите в региона.

Русия гледа

с подозрение

на техните икономически и културно-просветни успехи. Тя дава известен близо 10-годишен период от време на приазовските българи да се устроят и да усвоят необитаемите земи. След като българите превръщат пустеещите степи в плодородни градини, ниви и лозя, руската власт започва настъплението против тях.

Отстъпките, чрез които ги е стимулирала да се заселят и устроят, са определени за временна мярка и излишна проява на свобода; акт, който в ретроградната и самодържавна Руска империя никак не може да бъде толериран. Затова започва ограничаване на привилегиите на колонистите и насилствената им русификация.

И това е политика, следвана както от император Александър II (1855-1881), така и от приемника му Александър III (1881-1894).

При "Царя Освободител" Александър II започва

открито настъпление срещу правата

на приазовските българи. През 1871 г. с царски декрет е премахнато местното самоуправление, с което те са приравнени към останалото население на империята."

Руското царско правителство, известно с колонизаторската си политика спрямо националните малцинства, се мъчеше да поруси и българите, отбелязва изрично в своя труд Мишо Хаджийски.

"В Таврия се повтарят събития, описани и от Христо Ботев, които се отнасят за съдбата на българите в руската част на Бесарабия - отбелязва още Хаджийски. - Руският ярем над тях е описан от великия ни поет революционер в статията му във вестник "Знаме" от 4 април 1875 г. Христо Ботев се оказва верен последовател на Г. Раковски и подобно на него разобличава вредния за българите мит за "Дядо Иван". Подобно е било теглото и на приазовските българи. И спрямо тях според сполучливото определение на Хр. Ботев се е прилагал "законът на руския варварски деспотизъм".

На прицел на руската власт са църковно-училищните права на българите. И това не е случайно, защото те са средството за поддържане на българския дух сред поколенията и тяхното възпитание в националните идеали и традиции.

Властта посяга на българските училища, включително на единственото средно училище - Преславската гимназия. Само 10 години тя съществува като самостоятелно българско училище. После са уволнени всички български учители и на тяхно място са назначени руснаци. Така до 1918 г.

Преславската гимназия

остава руска,

макар че всички ученици са българи от околните села. Църквите в българска Таврия също са били руски и службата в тях се провеждала само на руски език.

Руското правителство започва да изпраща руски колонисти в българските села. На тях се дава най-хубавата земя, която принудително се отнема от българите.

При император Николай I (1896-1917) колонизацията на българска Таврия се засилва.

През 1910 г. той осъществява размяна на населението. Изпраща от Таврия в Сибир 100 български семейства, а от Сибир в селата също толкова руснаци. Това е приложение на Столипиновата аграрна реформа, само че в региона е направено в ущърб на българите.

Достига се до брутални форми на русификация, които включват дори забрана да се слуша и свири българска народна музика (гайда, кавал, гъдулка), български народни песни, танци и хора.

Забраняват се театрални представления

на български език, който става един от най-преследваните езици в Руската империя. За нарушение на тези забрани наказанието е заточение в Сибир или най-малкото арест и бой.

Въпреки българофобския курс на императорска Русия към българските общности на нейна територия, те успяват да оцелеят.

През 1932 г. болшевишката власт секвестира цялото зърно на селата от Запорожието. Заможните селяни в тази богата и плодородна земя масово са обявени за кулаци, а по-бедните - за подкулаци, защото отказвали да станат колхозници.

За да се сломи съпротивата на селяните, властта използва всякакви прийоми. Започват с проверки и репресии по домовете на българите и украинците за скрито жито, което според издадените разпоредби е престъпление.

В резултат на разкулачването

стотици български семейства са изселени в Сибир,

откъдето никога не се завръщат, а имуществото им е конфискувано. Това е ново преселение, само че организирано по политически причини и то като жестока форма на репресия на властта.

През 1932 – 1933 г. милиони хора в Украйна, включително и българи, умират от изкуствено създадения от болшевишката власт глад. Масовият глад в Украйна (1932-1933) е известен в украинската история още като "Голодомор" (Гладомор). Трагедията на украинския народ от 1932 - 1933 г. е и българска трагедия.

Българските жертви на Гладомора обаче и до днес не са проучени. Този въпрос стои като открито предизвикателство пред поколения български историци.

Проблемът е сериозен, защото може да се говори не само за един, а за цели три Гладомора: през 1921 - 1922 г. ("Първи глад"), през 1932 - 1933 г. ("Великият глад") и през 1946 – 1947 г. ("Вторият сталински глад"), чиито жертви към този момент не могат точно да бъдат определени.

Предполага се, че по време на двата Гладомора от 1921 - 1923 г. и 1932 - 1933 г. българите в Таврия дават общо около 30 000 жертви.

Поне 20 000

души са измрелите

по време на "Великия глад" от 1932 - 1933 г. През зимата на 1946-1947 г. сталинската власт организира нов следвоенен Гладомор и в Бесарабия (Молдова и Одеска област на Украйна), при който умират над 70 000 етнически българи. Така общо в трите сталински Гладомора по приблизителни данни умират около 100 000 бесарабски и таврийски българи, което е около една трета от техния брой.

Демографският удар върху българските селища в Таврия от глада е голям, но те не изчезват. По най-нови изследвания вследствие на Гладомора жителите на българските села са намалели в тези страшни години от 60 до 80 процента."

Как българите се оказаха сред големите врагове на Сталин, четете в следващ брой.