Виелицата се усили. Вятърът пронизваше дрехите ми. Снежинките се забиваха в лицето ми, остри като игли.

Нямаше хора.

Махалата, в която бях израснал, беше изоставена. Къщите бяха порутени, а там, където някога са били прозорците им, зееха тъмни дупки, като избодени очи на повалени великани.

Даже кучета нямаше. Всичко живо беше напуснало миналото си, за да се пренесе в някакво неизвестно настояще и да очаква някакво още по-неизвестно бъдеще.

Затъвах в сняг до колене. Продължаваше да навява. Какво търсех тук? Детството ми отдавна беше мъртво. Защо се заблуждавах, че мога да го върна?

Покривът на църквата беше пропаднал, иконите бяха откраднати. Едно премръзнало врабче беше кацнало над олтара и ме гледаше. Сигурно се чудеше какво правя сред тия руини.

Вратата на началното ми училище беше провиснала на пантите си. Влязох вътре, за да се скрия от виелицата.

Стъпките ми отекнаха в коридора. Намерих вратата, на която пише „Първи Б клас", и влязох. Печката в стаята гореше. На катедрата лежеше отворен дневник. Сякаш класът току-що беше излязъл в междучасие. Седнах на последния чин и се загледах в стихчето, изписано с тебешир върху черната дъска:

„Дядо Господи, прости ме,

моля ти се от душа,

с ум и разум надари ме,

да не мога да греша..."

Да не мога да греша?... Кога забравих тази молитва? Къде изчезнаха детските ми надежди? В какво се превърнаха сънищата ми?

В стаята влезе учителят по география. Носеше светещ глобус. Стаята притъмня, остана само светлината на глобуса. Той сякаш висеше във въздуха и се въртеше.

- Не се заблуждавайте, че географията вече знае всичко – извиси се в тъмното вдъхновеният глас на учителя. - Има територии в амазонските джунгли, където не е стъпвал човешки крак. Много авантюристи са тръгвали натам, но никой не се е върнал... И досега никой не знае какво се крие в скалите на Хималаите или под дебелите ледове на Антарктида... Никой не знае кой обитава дълбините на океаните... Географията не е за страхливци, тя е за мечтатели. За мечтатели, които са готови да платят цената на мечтите си...

Глобусът угасна, а в стаята отново стана светло. Дървата в печката пукаха.

Влезе учителят по история.

- Деца, днес ще говорим за кръстоносните походи...

От тавана на стаята проехтя гръмотевица. Чиновете се превърнаха в тежко бронирани рицари, стаята беше бойно поле. Учителят беше нашият пълководец. Той спусна забралото на шлема си и ни поведе напред. Бяхме тръгнали да освободим Йерусалим от неверниците, дори ако трябва да заплатим със живота си. Грохотът на битката беше зловещ, но и опияняващ. Вдигнах меча над главата си и препуснах. Чувствах се жив и смислен.

Рицарите внезапно изчезнаха, нямаше я бронята ми, нямаше го конят, нямаше го мечът ми. Седях на чина задъхан, лицето ми пламтеше. Пред мен стоеше учителката по литература. Гледаше ме с красивите си черни очи.

- Литературата, деца, няма да направи животът ви по-лесен. Но може да го направи по-красив. Всички знания в училище докосват ума ви, но само книгите ще докоснат сърцата ви...

Потънах в погледа на учителката и попаднах в някакъв друг свят. Недалеч от мен Ахил и Хектор се бяха вкопчили в смъртна битка. От някакъв балкон над главата ми Жулиета викаше своя Ромео. Огледах се, но не го видях. Дали пък аз не бях този Ромео? Край мен мина странна двойка – Дон Кихот и Санчо Панса, които едва кретаха изнемощели, но не се отказваха. Някакви пияни пирати вдигаха шум в кръчмата. Веднага разпознах еднокракия Джон Силвър, който беше влязъл в жестока кавга с капитан Смолет и размахваше заплашително патерицата си. На съседната маса добрият войник Швейк разправяше поредната си история на фелдкурата Ото Кац и поручик Лукаш. Срещу мен се зададе гоголевият нос, облечен в мундир, кимна ми учтиво и ме отмина...

Изведнъж прозвуча училищният звънец. Отворих очи. В стаята нямаше никой. Огънят в печката беше угаснал. През счупеното стъкло вятърът навяваше сняг върху катедрата.

Училищният звънец продължаваше да бие.

Но усещах, че някак не е за мен.

(от сборника с разкази "Очила")