На 21 февруари на рекордната възраст 101 години почина американският поет Лоурънс Ферлингети. Причината е интерстициална белодробна болест, съобщи дъщеря му Джули Сасер.

Макар и не много познат у нас, Ферлингети беше издател и политически иконоборец, който вдъхновява поколения писатели и художници отвъд океана. Ненапразно по случай стогодишния му юбилей през март 2019 г. Сан Франциско обяви рождената му дата 24 март за Ден на Лоурънс Ферлингети, а още преди години градът дори е кръстил улица на негово име.

За някои оказаната огромна почит е малко странна, защото основните елементи, с които се свързва бийтдвижението, са доста скандални - опитите с наркотици, алтернативни, нетрадиционни форми на секс, проява на интерес към източните религии и отричане на материалното и др. Сред най-известните произведения на представители на литературата, свързани с него, пък са автори като Алън Гинсбърг, Дилън Томас, Джек Керуак, Уилям Бъроуз, Жан-Пол Сартър...

А в автобиографичния си роман "Малко момче" Ферлингети пише: "Аз бях всички обезумели бродещи парцаливи поети, събрани в едно, които спят под мостовете на този свят. Срещнах се и с всички други велики писатели и поети и велики обяснители на чувствата".

Навремето той се прочува особено и с издаването на революционното стихотворение "Вой" на Алън Гинсбърг. Заради него през 1956 г. Ферлингети си навлича гнева на властите в САЩ и е арестуван по обвинение в "умишлено разпространяване и печатане на неприлични писания". Впоследствие обаче след знаков съдебен процес, свързан с Първата поправка на американската конституция, той е оправдан и "Вой" се превръща в едно от най-известните поетични произведения на ХХ век. Делото е в центъра на сюжета и на филма от 2010 г. Howl, в който Джеймс Франко изигра Гинсбърг, а Андрю Роджърс - Лоурънс Ферлингети.

Самият той е плодовит писател с широк талант и интереси, чиито работи се изплъзват от лесно определение, смесвайки обезоръжаваща простота с остър хумор и социално съзнание.

"Всяко велико стихотворение изпълнява копнеж и връща живота", пише той в "нелекция", след като през 2003 г. е награден с медала на Поетичното общество на Америка. Стихотворението "трябва да възникне от екстаз някъде между речта и песента", добавя той.

В същото време критиците и колегите поети никога не са били единодушни относно това дали Ферлингети трябва да се счита за бийтпоет. Самият той не се е смятал за такъв.

"В някои отношения това, което наистина направих, беше да се грижа за книжния си магазин - казва самият той пред "Гардиън" през 2006 г. - Когато пристигнах в Сан Франциско през 1951 г., бях с барета. Бях последният от бохемите, а не първият от битниците."

И все пак едно е сигурно - той споделя вкуса на битниците за политическа агитация. Стихове като "Ориентировъчно описание на вечеря за насърчаване на импийчмънта на президента Айзенхауер" го определят като непримирим привърженик на - както се казва в заглавието на една от книгите му - “поезията като бунтовническо изкуство”.

Никога не губи ревността си за провокация. "Би трябвало с възрастта да ставаш по-консервативен - казва в интервю през 1977 г. - Изглежда, при мен се получава точно обратното."

Най-успешната му стихосбирка "Кони Айланд на ума" (1958) привлича вниманието, когато едно от стихотворенията е нападнато като богохулно от конгресмена от Ню Йорк Стивън Б. Дерунян, който призовава за разследване в държавен колеж, където то се преподава, казвайки, че стихотворението осмива разпятието на Христос.

Въпреки противоречията, които поражда - или може би поне отчасти заради тях, - "Кони Айланд на ума" се превръща в сензация и е една от най-успешните книги на американската поезия, публикувани някога, като от нея са отпечатани повече от милион копия.

Изданието е безспорен успех за прочутия провокатор.

Но в началото, както се случва често с известни хора, по нищо не е личало, че Лоурънс Монсанто Ферлинг, най-малкият от петимата синове на семейство италиански емигранти, роден в спокойната околност на Йонкерс, щата Ню Йорк, ще стане толкова прочут. Родителите му се срещнали в Кони Айланд, но баща му умира още преди да се роди Лоурънс, а майка му е приета в държавна психиатрична болница, преди той да е навършил 2 години.

Лоурънс е приет от роднина - той я нарича "леля Емили", въпреки че семейната връзка е по-сложна - и тя го отвежда в Страсбург, Франция, където той проговаря френски, преди да е научил английския. Когато се прибират обратно зад океана, трудностите също се връщат.

За кратко Лоурънс дори е настанен в сиропиталище, докато леля Емили си търси работа.

Обратът настъпва, когато родственицата му започва работа като гувернантка в дома на Пресли и Анна Бисланд, богата двойка, която живеела в близкия Бронксвил, Ню Йорк, и която вижда особен талант у момчето.

Под техните грижи той става ненаситен читател, поглъща класики в библиотеката на Бисланд и печели в конкурси за запаметяване на епични стихотворения. Но после се забърква и в престъпност - арестуван е и обвинен в кражба от магазини. Тогава е изпратен в Mount Hermon, строга частна гимназия за момчета в Масачузетс.

"Бях станал твърде див - спомня си г-н Ферлингети в интервю за The New York Times през 2007 г. по този повод. - Или започвах да ставам."

Но явно влиза в "правия път", защото по-късно завършва журналистика в Северна Каролина и след това служи като морски офицер по време на Втората световна война и преследва немски подводници в Северния Атлантик.

След войната записва аспирантура в Колумбийския университет, където получава магистърска степен по английска литература. Оттогава датира и любовта му към рисуването, която остава за цял живот. Отправя се към Париж, класическата среда за следвоенни бохеми, където получава докторат по сравнителна литература от Сорбоната.

Но през 1951 г. заминава за Сан Франциско, където пристига само с военна мешка. След месеци в апартамент с нисък наем той открива Северния плаж, въпреки че самият Сан Франциско бързо се превръща в мода сред интелектуалци и поколение млади хора, за които “установяване” е мръсна дума.

Там той е заобиколен от политически и артистично ангажирано обкръжение, но не се влюбва в начина на живот на битниците. "Никога не бях на път с тях", разказва той, като отбелязва, че живее "почтен брачен живот", след като се ожени за Селдън Кърби-Смит през 1951 г. Те имали две деца, Джули и Лоренцо, но бракът им завършва с развод.

Животът на Ферлингети се променя решително през 1953 г., когато той и Питър Мартин отварят магазина за джобни книги City Lights със скромната инвестиция от по 500 долара на човек. Скоро обаче книжарницата се превръща в един вид салон за авторите, "място, където можете да намерите тези книги, които не можете да намерите никъде".

През годините той ще работи в други жанрове, включително живопис, художествена литература и театър. Три негови пиеси се играят в Ню Йорк през 1970 г. Но поезията остава най-близката до сърцето му форма на изкуство.

Междувременно Ферлингети пътува все повече и повече – по поетични четения, фестивали, хепънинги и политически конференции в Чили, Куба, Германия, СССР, Холандия, Фиджи, Австралия, Никарагуа, Испания, Гърция, Чехословакия, Мексико, Италия и Франция. Неизменно говори по ключови политически теми като Кубинската революция, ядрената надпревара, Виетнамската война, фермерските сдружения, борбите на сандинистите и сапатистите, войната в Близкия изток.

Сан Франциско също остава в сърцето му, особено Северният плаж, традиционно италианско-американският квартал, където той живее през по-голямата част от живота си.

Постепенно книжарница City Lights на авеню Columbus е станала емблематична за Сан Франциско почти колкото и мостът "Голдън Гейт". По информация от "Ню Йорк Таймс" в ранните месеци на пандемията COVID-19 City Lights затваря и стартира онлайн набиране на средства, в което обявява, че може да не отвори отново. Само за четири дни книжарницата е получила дарения за над 450 000 долара.

А дори в края на живота си Ферлингети все още композира стихове. Доказателство е антологията "Най-големите стихотворения на Ферлингети", публикувана през 2017 г., която включва и нови негови работи. А по думите му "най-новите ми стихотворения винаги са и любимите ми".