Със Стойко Тонев се озовах в една редакция, когато бях на 27-28 години. Дойде като заместник-главен редактор и отдел "Разследване" стана част от ресорите му. Изтълкувах това като удар срещу любимия ми учител в журналистиката Радостина Константинова. Та нали бях отишла там, за да продължа обучението си при нея? Откъде накъде някакъв колега ще ми прекъсва школата? Прескачах го и смело отивах при Радостина, Бог да я прости. Надявах се, че Стойко ще ме уволни или ще се скараме и аз ще му кажа, че в моите планове той е системна грешка и ми обърква обучението. Но не стана така. Стойко счупи матрицата. Той нито веднъж не се оплака от мен, нито веднъж не показа, че ми е ядосан.

Благородството и интелектът му определено ме объркаха. Стигна се дотам, че много скоро честно му казах всичко, а той се разсмя и каза, че самият той отдавна искал да работи с Радостина. Така приключи мимолетният ми бунт, а Стойко ме спечели завинаги. Естествено, че се питах дали не играе роля - как пък ще е толкова добър? В професията това е по-скоро аномалия, но разпитах и се оказа, че Стойко наистина е рядка птица - с необятна човещина, истински аристократ на духа. Когато започна рубриката си, за първи път видях какво значи групово да ти четат текстовете и всички да се смеят със сълзи. Стойко осигуряваше две в едно - смехотерапия, придружена с дълбок размисъл. Да, ще ми е мъчно за невероятната му обща култура и искрящото му чувство за хумор, което бликаше от всяка дума. Знам, че такава експлозивна сплав повече няма да има, но много по-мъчно ще ми е, че един от най-благородните и великодушни хора, които познавам, вече го няма.