Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Христо. Non omnis moriar.

В края на седмицата съвпадат европейският ден на езиците и световният ден на контрацепцията. Думата ми е, че чрез езиците могат да се направят много неща, но не може да се забременее. Ще ми се да поговорим за езика, в който сме се потопили напоследък и който все пак забременява, или поне обременява. Забременява в „тъмна утроба“ с „вековната злоба на роба“. И не става дума само за политическия език, който традиционно – още от Ботев – ни завещава „силно да любим и мразим“. В ежедневните ни думи се трупа толкова много омраза, особено в социалните мрежи, че наистина е чудно как сме живи изобщо. Дори на повседневно ниво не казваме, примерно „не ям аспержи“, или „не харесвам аспержи“, а „мразя аспержи!“. Не е достатъчно аспержите да не бъдат ядени, трябва и да бъдат мразени!

Не е нужно да ви привеждам примери: влезте в социалните мрежи, включете си телевизорите, или радиоприемниците. Един приятел ми разправяше за някаква баба от Трънско, която така го кълняла, че на кучето му опадала козината. Вероятно тази магическа сила на думите ни за мразене ни е останала от вековете чуждо владичество, когато ни е било отказвано да носим оръжие и за това сме превърнали в убийствени думите и мислите си. Разбира се – това е лесното обяснение. И по други поводи съм припомнял, че отдавна турското иго се е превърнало в българско его, с което опрадваме всичките си кривици. Той не си измазал къщата, защото – нали – 500 години турско робство! Или, както непрежалимият Христо Сираков обичаше да казва: „Преди да си смениш пола, вземи си оправи оградата”.

Всъщност търся думи за раздялата с Христо Сираков, когото изпратихме в края на седмицата. (Надявам се не в мюсюлманския рай, защото край на онази история с девиците!). Думи за жълтите медии и за жълтите хора, които използаваха дори кончината му, за да плискат жълтите си малки души – нямам! Но търся думите за този удивителен човек, чийто цял живот беше посветен наистина на любовта, красотата и приятелството. И някак между другото успяваше да бъде изключително успешен бизнесмен, грижовен син и баща, и истински верен и на себе си, и приятелите си. Мисля, че тайната е в думите и помислите. За десетилетията, през които го познавам аз не съм го чул да произнася и едно изречение на омраза! Не оставяйте с грешно впечатление – не говорим за Майка Тереза, а за човек, който снизходително приемаше публичното си прозвище „Стоте манекенки”. Снизходително, защото жените в живота и леглото му със сигурност бяха поне десет пъти повече от сто! И това не са традиционните и лицемерни добри думи, които редим за напусналите ни хора. Стълпотворението на изпращането му е достатъчно красноречиво, но хората, които успя да докосне по невъобразим начин са стотици пъти повече. Той не беше известен писател, нито търсен певец (въпреки често подлудяващите ни опити да пее италиански и френски шансони), не беше любим актьор, или вдъхновяващ оратор. Той беше просто заразителен бохем, който увличаше най-вече с добротата си. Добротата, прелюбезни, се оказва изключителна сила! И има много измерения: от добротата на Ганди, който освободи и поведе почти цял континент, през добротата на Джон Ленън, който вдъхнови милиони, до добротата на ежедневния, незначителен жест на внимание към околните, който беше другото лицена Христо.

През годините съм се начел и нагледал на всякакви вулгарни обяснения за изключителния му успех сред по-красивото човечество. С новината за смъртта му комплексираните се възпалиха още повече. И всички „обяснения“ са до едно като извинението с турското робство. Богат бил, затова му се нахвърляли жените. Далеч по-богати от Христо представители на т.нар. хайлайф има, чиито спътнички в живота изглеждат така, че ако ги побият насред нива, гарваните не само няма да крадат, но ще връщат и зърна от миналогодишната реколта. Повярвайте, не парите привличаха и мъже, и жени около него. Колкото и да е трудно за вярване, най-голямата му харизма беше именно добротата и всеотдайното carpe diem – улавянето на мига, в който всяка от избранничките му, въпреки славата му на Дон Жуан, се чувстваше първата и единствена жена на света. Всеки приятел беше най-добрият приятел. Всеки партньор – единственият и най-важният. Подобно на онзи транплантолог, който твърдял, че у всеки човек може да открие нещо красиво и полезно, така и Христо успяваше да накара всяка жена да се почувства като единствен донор на щастие в живота му. Дори от най-невероятни ситуации, той успяваше да излезе с чест и усмивка, въпреки общото ни разбиране, че ако една дама излезе с чест от положението, то явно положението е било нескопосано...

Една такава, забавна история се случи, когато внезапно, на прочутата му вила на Щъркелово гнездо, се засякаха неканени две изключително красиви и известни млади дами. Без излишни словесни престрелки, дамите така се сбиха, че и Брус Лий да беше жив, щеше да има какво да научи от тях. Скован от панаирджийската си душа, аз стоях абсолютно неспособен, не само да предприема каквото и да е било, но и да измисля някаква приемлива лъжа, с която уж да замажем конфуза. Не знам как, но Христо успя първо да ги разтърве, след това да говори насаме с всяка една от тях, редувайки ги така, че другата да не остава достатъчно време сама, за да подпали отново. В края на сцената, едната си тръгна, все пак убедена, че Христо е „нейния човек”, а другата отиде да си мие разбития нос, убедена в абсолютно същото. Христо – останали вече само двамата – си позволи да се отпусне. Седеше в средата на хола, с два стръка прясно взаимно оскубани екстенжъни в ръце, погледна ме леко объркан и попита: „Сега какво да пия?!” Имаше пред вид нещо за сърцето, защото то напоследък му играеше номера и често излизаше от ритъм. „Пий шампанско - казах му - на 62 години си и вместо да влачиш подлоги по болнични коридори, току-що две жени от тези, които другите мъже виждат само на кориците на списанията, се изпопребиха за теб! Шампанско пий, идиоте!”

Много забавни истории мога да разкажа още – ще стигнат за няколко вестника, но друго ми се струва по-важно: От какво се страхуват най-много добрите хора? От добротата си, разбира се! Решават, че ги прави слаби. Затова и Христо се опитваше да я прикрие зад маската на самоирония и насилено глупави мачистки смешки, но подобно на истинските джентълмени, не беше способен да обиди някого, без да иска. Затова и в публичните си изяви – интервюта, предавания, живи участия – успешно поддържаше този вятърничав образ на човек, чийто живот минава като на сватба, без да знае дори кои са младоженците. Ако не се шегуваше със себе си, шегуваше се с вечната война за капака на тоалетната чиния, сякаш междуполовите отношения са най-важното нещо на света...

И аз започнах този текст с глупавата смешка за езиците и контрацепцията, увъртайки го по килифарски, само и само да не призная добротата на собствените си намерения. Живеем във време на лошотия. И в това време особено ще липсват хора като Христо Сираков. Не само на жълтите медии, които щедро зареждаше с клюки и дразнещи снимки. Ще липсват добрите хора и добротата на помислите в ежедневието. Сигурно много жени, които го познават само от публичния му образ ще се издразнят на думите ми, но повярвайте ми, мили дами – няма как да познавам всичките му приятелки, не съм живял толкова много - но от тези десетки, които знам, не познавам нито една, която да се е почувствала „прелъстена и изоставена”. Сигурно още повече мъже ще се издразнят на този текст, посягайки към лесните обяснения за „чара” му. Няма смисъл да споря с хора, чиято представа за Христо е добита единствено от жълтите медии. Ако имаше просто обяснение на успеха му сред жените, дали нямаше да искат повечето мъже да са като него? Вие колко като Христо познавате?

Сигурно на фона на тресящата се държава тези думи някои ще определят за неуместни, други като несериозни, трети - дори за глупави. Ок. Добротата винаги изглежда малко глупава. И неуместна. Но остава надеждата, че въпреки това ще продължи да съществува. И Хораций го е вярвал, пишейки Non omnis moriar. Не ще умра напълно.

*Любен Дилов-син във фейсбук