Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Българи протестират и в най-мрачните години след 9.ІХ.1944 г.

Hепосредствено след разделната дата 9 септември 1944 г. под ръководството на ОФ у нас бързо навлиза съветският тоталитарен модел, в който по принцип за протести и стачки няма място. Всяка форма на легална съпротива срещу режима бързо е смазвана и дори самото споменаване на думата "протест" може да струва живота на недоволния гражданин. Всъщност демонстрации има, но те са изцяло дирижирани от властта. Още през 1945 г. по време на т. нар. Народен съд по инструкция от ОФ огромни тълпи са изкарани пред Съдебната палата в София, както и в другите градове в страната, където се извършва кървавата разправа с елита на държавата, за да скандират "Смърт!"

и да настояват за най-строги наказания за "фашистите".

По подобен начин по-късно е организирана и пропагандната кампания срещу монархията преди провеждането на "референдума за избор" на републиканска форма на управление.

В същото време не бива да се пропуска, че в онзи период у нас се разгръща нелегалната съпротива. Горяните - едно от първите и най-масови движения срещу комунизма в цяла Източна Европа, с оръжие в ръка се борят за свобода и демокрация.

Протести и дори бунтове има и срещу насилствената колективизация на земеделските стопанства, която особено се засилва след 1946 г., когато е разбита легалната опозиция, водена от лидера на БЗНС Никола Петков. Кулминацията е през зимата на 1950-1951 г., когато репресиите, нарядите и хаосът, създаден от "масовизацията",

довеждат до

масов глад

Още през лятото недоволството на селяните избухва в Оряховско, Врачанско, Пловдивско и Асеновградско, където започват безредици, разпръснати с оръжие от милицията. А през зимата в Кулско местните селяни се вдигат на бунт и вземат обратно отнетите им земи и животни от държавните ТКЗС. При последвалите репресии над 3500 души са арестувани. Голяма част от недоволните от ограбването обаче не се примиряват и попълват редиците на горянското движение.

Резултатите от тази борба, заради съотношението на силите, до голяма степен предварително са обречени на провал, но и най-бетонните глави в БКП разбират, че не могат безнаказано да правят с народа си каквото искат.

Масовият отпор все пак стряска ръководството на БКП и довежда до някои кадрови промени, както и до поне привидно смекчаване на мерките. Във времето то съвпада и със смъртта на Сталин, когато донякъде надеждите за либерализация, породени от обещанията на Хрушчов, довеждат до известно успокоение на ситуацията у нас.

От друга страна, относителното отслабване на желязната хватка на Москва, след като на 5 март 1953 г. умира "бащата на народите" Йосиф Сталин, довежда и до прояви на съпротива във всички страни от Източна Европа.

Забележително е, че макар и слабо известна, една от първите й прояви е в България - стачката на тютюноработниците в Пловдив. Неизвестно е дали пловдивските тютюноработници са си въобразявали някакво отпускане на режима след смъртта му, но още в началото на април те

решават да защитят правата си,

колкото и наивно и обречено да е изглеждало намерението им.

Любопитен е и фактът, че в случая не някакви "бивши" хора, а представители на работническата класа, от чието име уж управляват комунистите у нас, решават да стачкуват.

На 20 април стачниците изпращат исканията си писмено на премиера Вълко Червенков: за целогодишна заетост,

за увеличение на заплатите,

за 5-дневна работна седмица и др.

След 20 април започват събрания по тютюневите складове в Пловдив с намерение да се протестира. На 4 май 1953 г. в Пловдив на сегашния бул. "Руски" се стоварва цяла делегация от партийни величия. Освен министрите на вътрешните работи Георги Цанков и на промишлеността Антон Югов в нея са включени и подпрeдседателят на Министерския съвет Райко Дамянов, Станко Тодоров, който по това време е министър на земеделието, и Георги Чанков - началник на Държавната планова комисия. Придружават ги кметът на града Никола Балканджиев и секретарят на окръжния комитет на БКП в Пловдив Иван Пръмов. Булевардът е отцепен от милиционери.

Най-активни са стачниците в складовете и фабриката "Томасян" в центъра на града. На 3 май нощната смяна в склада, носещ името "Иван Караджов" изгонва охраната и се барикадира вътре.

В ранната сутрин милицията обгражда помещенията и заключва външните врати. Същата сутрин спират работа и жените от складовете "Стефан Кираджиев" и "Георги Иванов". Те се отправят към окупирания склад "Иван Караджов", разбиват вратите и

прогонват милиционерите,

които стрелят във въздуха няколко пъти и се оттеглят.

Около фабриката и складовете на "Томасян" се събират още протестиращи - според някои свидетелства стотици, според други - хиляди.

В този момент пристига делегацията на БКП. Като пловдивски пролетарий и стар радетел за "работническа справедливост" първи пожелава да говори другарят Югов. Той се възправя на трибуната в двора и започва с "Другари и другарки". Какво е възнамерявал да каже, остава неизвестно, тъй като към него полетяват камъни, пише историчката Искра Баева.

И тук се намесват местните величия. Пръмов се хвърля да предпази министъра, а милиционери стрелят във въздуха. Протестите не спират и думата като шеф на земеделието, към което спада и тютюнопроизводството, взема Станко Тодоров. И срещу него обаче реакцията е същата - камъни, псувни, викове.

Тогава Пръмов извиква от трибуната "Стреляйте!" и народната милиция го прави - стреля по стачкуващите. Историчката Баева пише за 3-ма убити, 50 ранени и стотина арестувани. За толкова признава и самата БКП. Но според други свидетелства жертвите и пострадалите са доста повече.