Това е елитна дивизия, която се впуска във вълнуващо приключение с всеки нов текст

Още преди 1995 г. фразите “Не мога” и “Не искам” бяха забранени

"168 часа" става на 30 години. По този повод ще ви разкажа една много лична история. В нея няма да прочетете за големите ни разследвания и удари или колко пъти сме променяли дневния ред на властта.

Това е моята история в моя вестник - вече почти 25 години. Как е възможно човек да обича вестник? Не знам. Но е така от първия ден. Ирационално е, няма никаква логика, но е точно така вече четвърт век.

В деня, в който се появи,

бях хлапе на

20 години,

което мечтаеше да учи икономика. Но не скучноватите догми на социализма, а на свободния свят. Когато взех първия брой, бях като вцепенена - толкова интересен вестник за всичко, за което никой друг не говореше, толкова добре измислен като концепция. Точно това, което исках да знам, беше там.

Тези, които довчера кротко плувахме в плановото социалистическо стопанство, сега бяхме като риби, които за първи път се подават над водата и откриват съвсем нов свят.

Толкова различен и красив бе този вестник. С нетърпение чаках всеки нов брой. След скучната социалистическа преса за първи път се сблъсквах със западния тип журналистика. Ефектно начало на статията, динамика, интересна история и впечатляващ финал, който задължително предизвиква размисъл.

От "168 часа" българите първи научиха за офшорните зони, които като истински черни дупки поглъщаха червените милиони. Покойните Радостина Константинова и Зоя Димитрова бяха тръгнали да ги търсят и се бяха натъкнали на източници, които подробно разказваха за авоарите на социалистическите барони на остров Ман.

Още по-разтърсващо бе първото интервю с Огнян Дойнов, което Радостина и Зоя направиха във Виена. За космическата заплата, която получаваше при мистериозния милиардер Робърт Максуел.

Недоумявах как тази малка армия от журналисти успява във всеки брой да разкрива грандиозни далавери на министри, правителства, банки, държавни фирми.

Естествено, тиражите бяха космически. Всяка седмица се редях на дълга опашка, за да си купя любимия вестник. Той просто свършваше още първия ден, в който се появяваше по сергиите.

Един ден, както си четях по улиците, видях, че обявяват конкурс за репортер. Не можех да повярвам. Хем беше уникален шанс,

хем ме беше страх - коя

бях аз?

Студентка по икономика, която много иска да работи във вестника-институция. Този, който е номер едно.

Нямах никакви особени умения, с които да се похваля, а опитът ми бе една кръгла нула.

Когато влязох в Полиграфическия комбинат, стана още по-страшно. В коридора чакаха 60-ина души, но за разлика от мен повечето бяха познати лица от телевизиите, от вестниците. Всички те искаха да работят в тази най-елитната медия.

Не беше необходимо да съм финансов гений, за да изчисля, че с такива асове шансовете ми бяха около 0,001%. Но съдбата е странно нещо -

смелостта

идва, когато най-малко очакваш.

Първият тест бе икономически - за студент по икономика беше лесен, за другите не знам. Вторият обаче беше едно истинско предизвикателство към интелекта. Бившият профайлър на ДС Илия Илиев бе подготвил 70 въпроса, за да отсее кандидатите, склонни към лъжа. Всяко следващо питане бе поредният капан. Ако някъде решиш да се представиш за такъв какъвто не си, в поредния вече си изгорял и довиждане. Още помня този тест, който беше буквално като

минно поле.

Накрая дойде най-трудното - разговор с главния редактор Радостина Константинова. Представете си - мен, най-големия заек в тази внушителна група, ме попита как ще измъквам информация от източниците си, ако те не искат да ми я дадат.

Когато изпитът свърши, ми беше до рев. Явно доста ми е личало, защото някаква жена притича да ми каже, че ще има още един конкурс и мога пак да опитам. Да се докоснеш до този свят, до тази уникална магия на най-силната журналистика и да нямаш абсолютно никакъв шанс да попаднеш там - това за мен тогава беше истинска трагедия.

Но понякога съдбата си прави странни шеги. Беше абсолютно нереално, когато ми се обадиха, че съм сред тримата одобрени кандидати. Но ще ни пробват за един месец и който оцелее в

месомелачката, остава, останалите - довиждане.

Хем не вярвах, хем бях на седмото небе от щастие, хем ме втрисаше - как с нулевите си умения и опит ще работя с тези титани в журналистиката? Та аз им бях най-големият фен?

Но шегите на съдбата продължаваха - първото нещо, което Радостина ми е, че всеки текст трябва да бъде разследване. Работи се до дупка, с всички гледни точки, за да се разбере истината или по-голямата част от нея. Фразите - "Не мога", "Не искам", "Не знам" са забранени.

Мрънкането също.

Това наистина бе елитна армия - за всеки текст се готвехме като за дисертация, не спяхме по цели нощи преди приключване. Така бях претръпнала, че не ми мигваше окото да позвъня на министър в малките часове на нощта, за да уточня някоя подробност.

И ако си мислите, че сега е по-различно, бъркате. Разликата е само, че не работим по нощите - всичко останало е същото.

Разбира се имаше много трудни и драматични моменти. Опити за натиск, опити на обидени да свалят текстове, заплахи, физическа разправа.

Но поглеждайки назад, след 25 години мисля, че все пак този вестник имаше уникален късмет. С красива визия, с добре конструирани, подплатени с доказателства и текстове, той привличаше като магнит само истинските ентусиасти.

Журналисти, които ще пишат по цяла нощ,

ще проверяват до последния момент, ще редактират по няколко пъти текста си - за честта на пагона. Колкото и да звучи странно и въпреки всички опити на някои да девалвират професията, аз и колегите ми всеки ден продължаваме нашите битки в елитната дивизия. Забравяш умората и се впускаш в поредното приключение с поредната статия.

Чудите се как става това? Не знам. Това е магията на "168 часа" - и е така от първия ден до сега.