Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Проф. Коста Костов: На 18 години си обещах - ако оживея, ще стана лекар! През 2017 г. проф. Костов печели сертификат за добър лекар от кампанията на "24 часа".

   

По време на абитуриентските балове през 1974 г. е на косъм от смъртта - 40 дни лежи в болница

Тъгува за 4-годишния си син, защото го е изолирал на 100 км от него и не го е виждал от месец

Коронавируси има от времето на цар Калоян

Цялото му отделение плакало, когато загубили млад пациент след неуспешна битка с рака

В казармата преживява първата си епидемия от дизентерия. Крие войници в трап, за да не разберат, че са болни

Проф. Коста Костов е специалист по белодробни болести и със заповед на министър-председателя Бойко Борисов бе назначен за шеф на новосъздадения медицински съвет за борба с коронавируса. Зад избора на премиера вероятно стои фактът, че лекарят е известен с критичното си мислене, изключителното ноу-хау и най-вече със знанията си да лекува заболявания на белите дробове, които са първата мишена на опасния COVID-19. Той е на 64 г. и в момента работи в болница "Св. Анна". До миналата година в продължение на 34 г. бе във ВМА.

- Проф. Костов, как решихте да станете шеф на Медицинския експертен съвет?

- Не съм имал голям ентусиазъм да оглавявам такава структура, но сега е време, в което всички трябва да дадем нещо от себе си, за да се справим с тази епидемия. Особено ако си медик, трябва да мобилизираш всичките си знания и умения, за да бъдеш в полза на колегите от практиката. Смятам това за дълг на всеки медик днес, затова, когато излезем от тази епидемия, всички трябва да отдадем заслужена почит и уважение към тях.

- COVID-19 представлява ли голяма опасност за хората?

- Коронавирус има от времето на цар Калоян, тоест такива епидемии са се появявали често във времето векове назад. Хората са преминали през много пандемии. Тези антропозоонози, предизвикани от животински вируси, създават проблем, защото

човешкият организъм не е подготвен за срещата с тях

Затова и грипен вирус А е по-тежък, отколкото В, тъй като циркулира между животните и човека, т.е. има антропозоонозен характер. Тези вируси поразяват имунитета ни и трудно се справяме с тях. COVID-19 е опасен, но не колкото SARS и MERS, където смъртността бе доста по-висока, съответно около 15 и дори 30%.

Коронавирусите като цяло протичат с белодробни усложнения и се стига до запълване с течност на функционалната тъкан на белия дроб, а това не позволява на пациентите да дишат ефективно. С подобни случаи от грип А се сблъскваме всеки есенно-зимен сезон. В момента ситуацията е напрегнатата, защото за кратко време заболяха много хора. Поради очакваните мутации на вируса твърде вероятно е, имунитетът ни към този вирус да е само една година и подобни епидемии с много по-ниска агресивност да ни споходят и в бъдеще.

Надявам се обаче българите да излязат от тази епидемия помъдрели и разбрали, че

здравето е най-важното нещо

необходимо условие за всичко останало. Сега имат възможност да обърнат внимание на близките си хора, да четат, да послушат любимата си музика или да гледат добри филми. Да се радват на малките неща. Можем да живеем без футболни мачове или телевизионни предавания, но не и без споделена топлота и човечност.

- Разрази се полемика относно използването на бързите тестове. Вие подкрепяте ли прилагането им?

- Моята позиция е и позиция на Медицинския експертен съвет. Ние одобряваме мерките на оперативния щаб върху социалната изолация. Трябва обаче да се надгради епидемиологичната експертиза.

Ние не сме за масовите тестове

в обществото, а за тестване по критерии, извеждащи рисковите групи, които сме определили и те трябва да бъдат подложени на такива тестове. Защото, ако това се случи, ние ще имаме повече знания за хода на епидемията и нейната структура, за отделните епизоди и накрая ще можем да имаме поглед върху общата картина на епидемията. Управлението на един процес изисква познаването му в дълбочина. Всеки пропуснат ден за това познание е ден в полза на коронавируса.

- Ще ви върна назад във времето. Как решихте да станете лекар? Това ли беше детската ви мечта?

- Никога не съм мечтал да бъда лекар. Исках да бъда музикант или футболист, защото баща ми и дядо ми бяха музиканти. За мен лекарската професия изглеждаше нещо недостижимо. Но така се стече моят живот, че

бях постоянен пациент на педиатрите

Имах много здравословни проблеми. Постепенно в мен се оформи едно изключително вълнение, когато видя лекар, и за мен тази професия се превърна в символ на човещината. Съдбата направи и невъзможното да стана лекар. Преломен момент за мен беше последният клас в гимназията, когато се разболях тежко. По време на абитуриентските балове лежах в болница около 40 дни и това предопредели живота ми. Тогава абсолютно безкомпромисно реших, че ако остана жив, ще кандидатствам медицина. След като се излекувах, ми бяха необходими точно 25 дни, за да изпълня решението си. Така се подчиних на съдбата, която, докато страдах от болестта, ми се усмихваше дяволито.

- Къде бяха първите ви стъпки като лекар?

- Още в трети курс се ориентирах към терапията. Въпреки че бях кръжочник по хирургия, още тогава разбрах, че хирург от мен няма да стане. Затова започнах да чета само в терапевтични насоки. След като завърших, ме разпределиха в китното градче Грудово (днешен Средец).

Там работих твърде кратко и след това ме взеха войник. Служих 5 г. в Мичурин (днес Царево) като военен лекар - 2 г. като войник, после още 3 като гарнизонен лекар. Тогава се определи следващата крачка в моята лекарска съдба - изведнъж

замечтах да работя във ВМА,

успях да кандидатствам през 1985 г. и спечелих място за специализант.

- Докато сте били в казармата, сте преживели епидемия. Какво си спомняте от нея?

- Докато бях гарнизонен лекар в Мичурин, преминах през няколко епидемии на дизентерия (инфекциозно заболяване на червата, протичащо със силна диария - бел. ред.). Тогава много от войниците имаха такива проблеми. Някои от ситуациите бяха доста комични. Спомням си, че броят на засегнатите беше голям и заради това полкът трябваше да излезе извън строя. Аз поех задачата, когато дойде на проверка висшето командване, да прикрия няколко войници в медицинската служба и няколко в един трап зад нея, за да не се надхвърли необходимата бройка, нужна за обявяване на епидемия и излизане на подразделението от строя. Така успях да убедя шефовете, че болните все още не са достигнали епидемичния взрив. Истината обаче е, че видях с очите си какво е цял полк с дизентерия. Беше страшно, но и смешно, защото после се появиха много каламбури, свързани с "пътеките", които войниците оставяха по пътя към тоалетните.

- Вие казахте, че сте мечтали да работите във ВМА и сте го постигнали. Какво е за вас тази болница?

- ВМА стана моя съдба

Тя е моята втора Алма Матер, която много обичам. В нея прекарах 34 г. - от 1985 до 2019 г. Преминал съм всичките си стъпала на развитие там. Ръководех Клиниката по белодробни болести от 2003 до 2019 г. Направих всичко възможно тази клиника да стане и остане водеща в специалността до ден днешен, което е моят modus vivendi (житейски път), който остави в мен удовлетворение. Там оставих няколко млади пулмолози и аз съм горд с тях, защото са великолепни професионалисти и хора. Въпреки трудностите създадохме клиника за образец, защото не всички в България правеха това, което правехме ние. Оставих един блестящ екип лекари, голяма част от тях са мой личен избор. Оставих сърцето си във ВМА, която напуснах през 2019 г. Сега съм в УМБАЛ "Св. Анна", където се чувствам добре и имам целия ентусиазъм за работа в помощ на младите лекари там. Благодарен съм, че ми гласуваха безрезервно доверие.

- Като специалист по белодробни болести вие се сблъсквате с едни от най-тежките случаи в медицината. Бихте ли разказали за някои от тях?

- Обичам си пациентите. Смея да твърдя, че съм почтен и доблестен към тях, точно какъвто трябва да бъде един лекар. Милосърдието ме води. За съжаление, при мен са си отивали от живота много бележити личности и това безсилие ме натъжава. Винаги ми е болно да гледам такива големи мъже как гаснат. През годините съм бил лекар на поети, писатели, актьори, но и на напълно обикновени хора, с които пазя приятелски отношения, които са ме вдъхновявали. Достоевски казва, че и дърводелецът е талантлив, ако си върши добре работата. От хуманистите съм научил, че не всички добри хора са учени.

Любопитно е, че съм имал пациенти, които сме считали за "изпуснати", но те са се възстановявали. Имали сме и такива, които привидно са изглеждали добре и сме смятали, че ще преминат съвсем леко през болестта, но накрая са загивали. Такава е нашата професия,

игра на Том и Джери с болестта

със сменящи се роли и разменени победи.

При нас има много отчаяние и надежда, но въпреки знанията и уменията ни знаем, че има една трета сила, която ни помага да се справим. Когато пациентът ни повярва и застане на наша страна в борбата с болестта, по-често успяваме да се преборим. Така ще бъде и сега в битката с коронавируса.

Имали сме и много пациенти, които сме загубили поради злокачествени тумори. Такъв е случаят с един младеж, за когото

цялата клиника плака, когато си отиде

Буквално. Загина трагично. Имаше тумор и ние знаехме, че няма да се справим, и страдахме заедно с него. Изживяхме с него всеки миг до неговия край и бяхме сломени. Станахме свидетели на болезнената кончина на един светъл човек, който не се предаде до края.

Имам, разбира се, и не толкова трудни случаи. В изключително тежко състояние бях приел поета Дамян Дамянов, защото болестта му се беше изострила и беше много зле. В един ежедневник излезе заглавие, че Дамянов загива във ВМА. След няколко дни обаче той успя да се завърне от отвъдното обратно при нас, дори видя заглавието във вестника. Много се смяхме, защото ми сподели, че за 2-3 дни, през които се е борил за живота си, е

успял да види собственото си погребение на живо

Тогава покрай него бяха минали всички негови приятели и познати, за да си вземат прошка. Той беше учуден, но след като видя статията, му стана ясно. Дамян умееше да се смее на такива ситуации.

Мои пациенти са били гениалният поет Константин Павлов, писателят Виктор Пасков, Наум Шопов, бащата на Христо Шопов. И много, много други.

- Как успявате да си отпочинете от пациентите и напрежението в болницата?

- Почти не ми остава свободно време, защото след работа всеки ден отделям около 3-4 часа да пиша, да чета медицински статии, поезия, есеистика, философия...

Понякога играя и футбол, в последно време се опитвам да играя и тенис, но съм съвсем в началото.

Имам една група близки приятели, които обичам, защото са стари и верни. Обичам ги предано и те знаят, че няма да ги предам. С тях сме запалени по джаза и ходим около 2 пъти в годината на такива концерти извън България. Вече обаче нямам време да свиря. Преди години ходех на уроци по саксофон. Стигнах прилично аматьорско ниво, но покрай работата с пациентите малко по-малко "окачих" саксофона на стената, а преди няколко месеца отиде при моята малка дъщеря във Фрайбург, Германия, където ще продължи моята мечта едно от децата ми, общо 3, да стане музикант. Надявам се тя да осъществи моята мечта и да стане музикант с име. В мен остана любовта към духовите инструменти и брас секциите в музиката. Вероятно сред всички български лекари аз притежавам най-голямата музикална колекция от саксофонисти.

Другата ми мечта е моят невръстен син Константин, само на 4 години, да стане лекар.

Не съм го виждал почти месец

и това ме измъчва, защото за разлика от двете ми дъщери е при баба си и дядо си, на 100 км от мен, за да го изолирам от мен и майка му, която е моят най-близък приятел и сътрудник. Третата - голямата ми дъщеря Наталия, която живее в "окото на бурята" в Милано, в началото на лятото да ме направи щастлив дядо. Децата ми дават сили да пазя името си, защото то принадлежи и на тях, а аз съм го взел от тях само назаем.