Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Отиде си Захари Стоянов на тоталитаризма СНИМКИ: АВТОРЪТ

Писателят Петко Огойски се обезсмърти с трилогия за жертвите на комунизма

На 22 януари на 90-годишна възраст ни напусна известният писател, поет, историк, политик и общественик Петко Огойски.

Аз съм от щастливците имали късмета да се познават лично с тази възрожденска личност. Запознахме се през 2014 г., когато в "168 часа" направихме една поредица за мъчениците от комунистическите лагери. Знаех за него още от времето на митингите и след това от Великото народно събрание. Той беше част от една група стари земеделци николапетковисти, които още преди падането на Тодор Живков възстановиха забранения Български земеделски народен съюз "Никола Петков".

Направо ме покани в дома си в село Чепинци. "Отдалече ще разбереш къде живея, защото имам висока кула, която се вижда отвсякъде", рече ми той.

Много се учуди, че съм отишъл при него с велосипед. "Тук, казва, много хора се изредиха да идват, кой от кой с по-луксозна кола, а ти си дошъл с колелото..."

Независимо че току-що се бяхме запознали, по свой обичай писателят започна да се обръща към мен с "чедо мило". Оказа се, че има и какво да разкаже, и какво да покаже, и то беше толкова много, че оттогава започнахме да се виждаме редовно.

Първо по своя традиция ме разведе из кулата музей, която беше изградил със собствените си ръце в двора. В своеобразния етнографски музей има множество експонати, събирани от Петко Огойски още от времето на първото му осъждане през 1950 г. А колекцията се дообогатява непрекъснато. Основен критерий за ценност на отделните части от сбирката - интересна история или хубав спомен, свързан с нея или с човека, който е донесъл съответния артефакт. Съхранява над 400 експоната носии, оръжия, дрехи, битови пособия от XIX и XX век. Всъщност етнографският характер на музея е бил начин

да се заобиколи цензурата

на комунистическия режим. Интересна е и историята на създаването на кулата, разказана ми от самия него. В една епоха, когато всичко е било забранено, никой не разрешавал да строиш дори в собствения си двор. Лично тогавашният кмет издал писмена забрана. Но макар че носел страшното клеймо на бивш политически затворник, бай Петко не се отказал. Повел дълга съдебна битка и накрая успял да докаже, че "строителството на бойни кули е отколешна традиция на българите и у нас всеки има право да вдигне такава висока постройка в имота си". Докато усмихнат ми разказва за перипетиите не може да скрие задоволството си, че е успял в отстояването на моралните си позиции.

Междувременно ми прави впечатление, че край оградата му постоянно идват различни хора - и отблизо, и отдалеч. Някои просто да го видят и поздравят, но други за помощ, и то с конкретни нужди. С учудване виждам, че не връща никого и дори дава дребни суми на хора, от които няма шанс да си ги получи обратно. Уловил погледа ми обяснява: "Принцип ни е - не връщаме никого".

Писателят и жена му се радваха на голямо семейство - трите им деца,

шестима внуци и петима правнуци Както при първата ни среща, така и при следващите (без последната) край нас като олицетворение на добрината беше и съпругата му Ягода. Някъде в спомените му бях чел няколко думи и за тази скромна жена. Навремето като се заженили баща й тръгнал да кани гости за сватбата. Стигнал и до кмета, а онзи му рекъл: "Откъде го намери тоз зет, бе?! Ела да му прочетеш биографията - няма затвор в България, където да не е затварян!"

Изненаданият тъст се ядосал много и като се върнал бил побеснял - изгонил Петко от къщата си, където трябвало да живеят, а на дъщеря си викнал строго: "Ако го последваш сега, да знаеш, че няма път обратно!” Тя само тихо промълвила: "Ами няма какво да правя, с него ще вървя, къде да ходя?", примирила се кротко Ягода.

Припомних му случката, а той ми я разказа още по-цветисто, като весело имитираше бащата на съпругата си, който явно е бил корав селянин.

Разбира се, знаех предварително и за неговия най-голям подвиг, с който той се обезсмърти в родната литература - прочутата му трилогия “Записки по българските страдания 1944-1989 г.”. Трите тома на книгата му бяха преиздавани до онзи момент вече четири пъти и продължаваха да бъдат библиографска рядкост. Трудно е да се опише изражението на лицето му, когато говореше за сбирката на живота си и за героите, описани в нея. Но той се отнасяше с благоговение и към всяка друга книга -

“този четириъгълен предмет”,

както се изразяваше с леко натъртен тон, за да подчертае колко е важен той.

"Живи и мъртви братя страдалци! Цели 43 години аз обхождах да ви търся от Видин и Кула до Свиленград и Странджа, от Силистра и Добрич до Петрич и Гоцеделчевско, от Свищов и Белене до Девин и Златоград, по Европа, Азия и Америка...

Хиляди от вас, живите, назовах, стотици от мъртвите разпознах и поименно възкресих. И много още незнайни останаха. Извиках ви от небитието на забравата, та с крилата на белите листа да се завърнете при народа си.

Да останете сред децата, внуците и сродниците си, да влезете в класните стаи на учениците, в дискусиите на студентите, в стиховете на поетите!"

Така започва своите “Записки за българските страдания” Петко Огойски и ги посвещава на всички невинни, лежали в лагерите и затворите от 9 септември 1944 до 10 ноември 1989 г.

“Бях на 19 г., когато ме осъдиха по чл. 99, буква “г” от НК - на смърт за организиране на реакционна група, с цел сваляне на властта - заразказва ми охотно за творбата си Петко Огойски. - Аз,

войничето

от с. Огоя,

съм тласкал страната във вътрешна война и в конфликт със съседни страни. Усмихва се горчиво. Там беше моят университет - не те оставят да си изкараш годините, на които си осъден, а трябва да доказваш, че непрекъснато се поправяш.

В затвора веднъж ми беше попаднала книгата на Захари Стоянов “Записки по българските въстания” и веднага си помислих: а кой ще опише нашите страдания? И се зарекох, ако оцелея, да направя нещо за съхраняването на паметта за тези хора. Първоначално си записвах всичко в една тетрадка. Но и много помнех -

когато си гладен, паметта е най-силна

След години, когато вече имах възможност, започнах да обикалям страната. Тогава вече записвах данни и за хора, с които не съм бил по затворите. Когато станах депутат във Великото народно събрание през 1990 г., стигнах до много архиви. 43 години събирах материал, преди да излезе книгата. Темата е неизчерпаема - и след излизането на трите тома продължавам да получавам още доста материали..."

Питам го за собствените му страдания - все пак бях отишъл да чуя разказ за тях, но той скромно някак все намира начин да избягва темата.

Стана така, че аз му разказвам какво съм чел и слушал за неговите преживявания по лагери и затвори, а той най-много само леко да кимне в знак на потвърждение. А съм чувал как са го държали в клетка метър на метър в ареста и го спускали в едно мазе с лице към стената...

Има една история, свързана с понтонния мост в Белене, която също си спомних тогава. Описана е в мемоарите на някои от участниците в нея. Денят е 12 януари 1953 г. Снеговете в Унгария и Чехия се топят и водите на Дунав се вдигат заплашително около българския Гулаг. Управата и охраната на островите се нанесли в административните сгради по високите части на острова, а лагеристите са оставени на произвола на съдбата.

В екстремната обстановка започва бой между верните на охраната доносници и "бригадири" и останалите затворници. Милиционерите дошли с лодки

да помагат на своите.

Лагеристите са качват на покрива, но са свалени оттам и са пребити от бой. Качват ги на 3 понтона. На третия са изпратени само извиканите от полковник, който чете имената им от някакъв лист. По-късно отвързват този понтон и го насочват към течението на реката. Свечерява се, вали сняг. Понтонът се носи в неизвестна посока. Понтонът започва да потъва. На него могат да се съберат 15 души, а те са 35. Намират на дъното дупката, през която нахлува вода и с обувките си започват да изгребват водата. Някой дава тон за песен: “Вятър ечи, Балкан стене”.

Най-после идва моторница с охраната, която да прибере жестоко премръзналите затворници, но само за да ги закара близо до помещението на милиционерите. Температурите са под нулата, водата около тях замръзва, изгребването спира. “Тук ще мрете, не разбрахте ли?” подвикват им милиционерите от преминаващите моторници. Георги Генов от Плевен се опитва да се самоубие. Спасява го Петко Огойски. Вечерта на следващия ден, трети поред, моторница с двама милиционери и двама надзиратели, с насочени автомати към тях ги закача на буксир и ги изтегля. През нощта някои халюцинират. На следващия ден виждат, че ги водят към пробития понтон завързват понтона за кол, близо до помещението на милиционерите. Полага им се по едно канче рядка чорба, която доставят на обяд, а разливат порциите полузамръзнали вечер. Ядат с ръце. Има само една алуминиева лъжица, с която Петко Огойски написва на лицевата част “Понтон Ужас”.

Докато разказвам собствените му преживявания, той само надигна крачолите на панталона си и виждам, че целите му крака са кървавочервени и неподвижни от колената надолу - осакатяване за цял живот, причинено от жестоките мъчения в Белене

Впоследствие сме говорили за страданията, повече на другите, но така и не го чух да каже лоша дума за някого, дори за най-известните мъчители.

Повече обичаше да разказва за живота си на свобода. За влизането му в политиката и срещите му с известни хора. А имаше и богата биография от този период. Бил е главен редактор на в. "Земеделско знаме". Член е на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти, на Българското историческо дружество и на Съюза на краеведите в България.

Някои от интересните си истории Петко Огойски е разказвал и пред читателите на в. "168 часа".

Редакцията изказва съболезнования на близките му.