Проблемът за промяната на човека към добро и за прошката. Даже да оставим огромният проблем за разкаянието, който е толкова централен за християните и който е толкова съмнителен, когато си помислим за даже искрено разкаялият се, който на следващият ден след разкаянието, отново извършва престъпление и унищожава още някой невинен, чийто живот приключва поне в онази форма, която наричаме живот, а неговият продължава. В името на надеждата, че той може да се поправи. Колко струва неговото разкаяние, като в случая изключваме онези многобройни случаи, когато това е една проста преструвка за пред милозливите и състрадателни наивници или съдебни органи, които бдят ревностно за някой разкаял се грешник, за да се просълзят и да извърнат очите към небето, в прослава на победилото добро: Осанна! Спомням си за руски селяни, прости хора (впрочем всички масови убийства по време на така наречената Октомврийска Революция, Гражданска Война и унищожаване на Руската Империя са извършвани от такива, въоръжени с пушки и револвери), които след убийство на някой съселянин, дори преди Ленин да им даде лиценз за класови убийства, са правели кръстен знак и са падали на колене , за да измолят прошка, когато са извършвали някаква жестокост. Достоевски знае точно за какво става дума. Но след така демонстрираното разкаяние не следва нищо, което да промени поведението на този мужик, защото моралното му усилие спира дотам, че някой от отвъдното ще му прости, защото е удрял челото си в земята и се е кръстил непрестанно в продължение на един-два дни в негова чест. След това, той вече е освободен от отговорност за деянията си, защото неговата морална невменяемост е изкупена с жестикулациите на религиозността. Следователно, може да продължи по същият начин, освен ако Приставът не го изпрати на каторга. Но и там, той няма да се промени към добро, защото той все пак не е Достоевски.

В една най-обикновена форма обаче остава да виси въпросът за това, какво става с жертвите на онези, които са се разкаяли, уж са се разкаяли или изобщо не са се разкаяли. Каквито са впрочем жертвите на комунистите. Пък и на всички убийци. Какво можем да кажем за техният несбъднат и прекъснат живот, тукашен или отвъден? Кой ще отсъди? Дали той има по-малко значение от “разкаянието” на убийците?

Всъщност, на везните на абсолютната мяра за добро и зло, дали разкаянието на виновният и усилието за спасяването на неговата толкова ухажвана ”душа”, е по-важно от безследно изчезналият живот на невиният?

*От фейсбук