Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Мъртвец възкръсва, сяда в ковчега и пали цигара, попът припада, когато го вижда. Не го погребали заради силен дъжд

Историята е записана от самия Симеон Радев

Всички сме слушали истории за възкръснали мъртъвци, но колко от тях са истински? Те винаги се подлагат на съмнение от здравия разум.

Ето ви обаче един случай, записан от самия Симеон Радев - виден български писател, дипломат, историк, революционер и публицист от Македония. Автор на епохалния труд “Строителите на съвременна България” - едно от най-важните историографски изследвания в българската литература.

В края на 1912 г. в София идват журналисти от цял свят. Те са изпратени от своите вестници в България, за да проучат и информират читателите от своите страни какво се случва на Балканите.

В района цари напрежение.

Мирише на война

и тя не закъснява

Започват бойни действия между Османската империя, от една страна, и съюзените България, Сърбия, Гърция и Черна гора, от друга.

Между кореспондентите е и журналист от меродавния парижки вестник Le Temps. Като негов сътрудник Симеон Радев се чувства задължен да помага на своя колега. Французинът има необходимост от превод и Радев аташира към него известния български журналист и преводач Йордан Мечкаров, който е учил драматургия и актьорско майсторство в Париж и знае добре френски.

Именно Мечкаров разказва необикновената история, случила се с неговия баща в родния им град Кюстендил. Родителят умира и го занасят в черквата “Св. Мина”, където да го опеят. Преминало опелото, но не можели да погребат мъртвеца поради изливащия се като из ведро силен дъжд. Отложили погребението за другия ден.

Сутринта клисарят отваря вратата на черквата и... припада, защото вижда, че мъртвият седял в ковчега и кротко пушел цигара. Изглежда, до този момент Симеон Радев не вярвал съвсем на разказвача и тук издебнал удобния момент да попита откъде пътникът за оня свят намерил огън и цигара.

Йордан Мечкаров обяснява, че в техния край има обичай при погребение роднините да сложат в единия джоб на покойника пара, с която да заплати преминаването си през реката Стикс. В древногръцката митология тя е една от петте реки, които протичат през царството на Хадес - бога на подземното царство, а Стикс е реката на омразата, която разделя земята от това подземно царство.

В другия джоб на мъртвеца близките слагали най-обичаното от него приживе. Съпругата му турила кутия цигари. И когато се събудил от “мъртвешкия сън”, човекът извадил една цигара и я запалил от свещта, която горяла до ковчега му.

Припадналият клисар останал в това състояние дълго време. А според Мечкаров болният му баща се завърнал у дома, като че ли нищо не се е случило.

“Йордан имаше добро перо и беше духовит събеседник, обичан от другарите си”, характеризира го Симеон Радев.

Кой все пак е

Йордан Мечкаров?

Роден е на 1 май 1891 г. в Кюстендил. Учи право в Брюксел и Женева. После завършва драматургия в Париж, а през 1921-1923 г. следва журналистика в Берлин.

През 1924 г. влиза в системата на Министерството на външните работи и вероизповеданията като аташе по печата при Българската легация във Виена. Между 1927 и 1940 г. е редактор на вестниците “Слово” и “Свободна реч”.

От 1920 до 1940 г. е секретар на Дружеството на столичните журналисти. През 1940-1941 г. е директор по печата в Министерството на външните работи и изповеданията. На 3 юни 1941 г. цар Борис Трети го назначава за извънреден пратеник и пълномощен министър в Загреб.

Йордан Мечкаров връчва акредитивните си писма на държавния глава Анте Павелич на 14 юли 1941 г. Още същата вечер в Загреб се основава Хърватско-българско дружество, в управата на което влизат известни хърватски политически, научни и културни дейци, както и живеещият в Загреб български писател, драматург, литературен критик и юрист Илия Миларов. Българо-хърватските отношения се активизират във всички области на живота и особено в културата. В столица Загреб гостуват български журналисти, писатели, музиканти (царският симфоничен оркестър и струнен квартет “Аврамов”), оперни певци като Бойка Константинова, Стоян Коларов и др.

Организират се изложби и беседи, отпечатана е първата книжка от списание “Загреб-София”, издават се книги на Елин Пелин, Йордан Йовков, Ангел Каралийчев, Стоян Загорчинов и др. В легацията, която се намира на централния загребски площад “Бан Йосип Йелачич” 12, чести гости са видни хърватски културни и обществени дейци.

Д-р Йордан Мечкаров остава посланик до 13 септември 1944 г.

Въпреки изпратената

му заповед

да напусне Загреб,

той остава

в хърватската столица заедно с част от служителите в българската легация. В края на май 1945 г. е задържан от специалната служба към Щаба на Първа българска армия и върнат в България.

Йордан Мечкаров е съден от народния съд. Той е включен в групата на “професионалните журналисти от жълтия и реакционен печат, които се отдадоха доброволно-драговолно в услуга на официалната фашистка пропаганда”.

В книгата си “Повеля на дълга” Цола Драгойчева, наричана комунистическата Месалина, пише за Данаил Крапчев, редактора на в. “Зора”: “Отровното журналистическо перо на тоя мерзавец фабрикуваше без умора всевъзможни вестникарски пасквили, които насищаха със змийска отрова политическия климат, клеветяха болшевишка Русия. Беше най-усърдният водещ член от групата престъпници на перото.” Тези “престъпници” са Тодор Кожухаров, Йордан Мечкаров, Йордан Бадев, проф. Георги Генов, Райко Алексиев, Димитър Талев, Фани Попова-Мутафова и др.

Йордан Мечкаров е осъден на 10 години затвор и е изпратен в лагер. Умира на 11 февруари 1954 г. в София.

Мечкаров участва в Първата световна война. Там се вижда със своя приятел Димчо Дебелянов четири дни преди поетът да бъде убит. След войната Мечкаров пише спомени за него. Предлагам текст за Дебелянов, публикуван на 15 октомври 1941 г. във в. “Литературен глас”.

 

Спомен за Дебелянов

Димчо умря непризнат. Никой от големите ни поети и критици не му обръщаше внимание. До смъртта му никой не написа статия за него. Димчо никога не е обичал аристокрацията. Той търсеше народа и сред него най-добре се чувстваше. Той много малко грижи отделяше за външността си.

Живееше в голяма мизерия, но не обичаше да бъде в тежест на никого. Отказваше помощите на братята и сестрите си и ако получеше пари от тях, той винаги си купуваше книги. Дори след написването на “Легенда за разблудната царкиня” той ходеше без чорапи и със скъсани обувки и по цели дни пишеше адреси на вестник “Вардар”.

Тогава Георги Райчев беше писар в Шеста прогимназия и въпреки че много малко получаваше, той имаше известни спестявания. Ние - Димчо, аз и Гьончо Белев, вземахме файтон, отивахме при Райчев и след дълги увещания не само го склонявахме да плати на файтонджията, но и да ни отпусне заем с обещанието, че ще се издължим още на другия ден.

Разбира се, Георги Райчев никога не виждаше парите си. И това се повтори няколко пъти.

Димчо беше влюбчива натура.

Един път К. Кнауер си носеше таксата за университета. Ние с Димчо сключихме от него заем и отидохме на гости на артистката М. М-ва. Още в първите минути Димчо се влюби в М. М-ва и след това започна да й носи книги от университетската библиотека.

И тази история продължи дълго - дотогава, докато в артистката се влюби и един офицер, с когото Димчо един път е имал твърде голямо обяснение, придружено със свиване на юмруци и дрънкане на сабя.

Четири дни преди да го убият, ние се видяхме на позициите при Савек. Той беше бодър и весел. Приготвяше се да замине в отпуск и беше дошъл да си вземе сбогом. Разделихме се братски.

Но на третата нощ след това, когато се водеха страшните боеве и когато аз бях дежурен на артилерийската телефонна мрежа, поради сплитане на жиците чух от няколко места: “Господин капитан, какво да правим с тялото на подпоручик Дебелянов?”

Тази нощ беше една от най-страшните ми нощи в живота.