Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Истинските дисиденти: живеят в нищета или умират в мизерия

Дългогодишният политзатворник Илия Минев е изхвърлен от трибуната на първия митинг

За разлика от другите страни в Източна Европа през близо половинвековното комунистическо управление у нас за противниците на режима от последните десетилетия се знае твърде малко. Вярно е, че представители на опозицията се появяват пред повече хора около седмица след падането на Тодор Живков. Част от тях са на първия голям опозиционен митинг на 18 ноември 1989 г. пред храм-паметника "Св. Александър Невски" и предизвикват небивал интерес сред тълпата.

Едва ли някога ще стане ясно

кой и защо е определил точно тези хора

да бъдат качени на импровизираната трибуна на стълбите на черквата, но както и тогава, така и днес съмненията, че поне някои от тях са били определени от репресивния апарат на вездесъщата ДС, остават.

Според набързо разлепените из София съобщения за провеждане на митинга в инициативния комитет влизат: Анжел Вагенщайн, Марко Ганчев, Кирил Василев, Петър Берон, Румен Воденичаров, Вероника Николова, Георги Мишев, Иван Джаджев, Константин Тренчев, Петър Слабаков, Бойко Пройчев, Чавдар Кюранов, Стефан Гайтанджиев, Христо Ганев, Любомир Собаджиев, Алексей Шелудко, Александър Миланов, Иван Николов, Христофор Събев, Вяра Николова, Петър Гогов и Стефан Продев. А между участниците, макар да има и такива, които са със стаж като политически затворници, повечето в най-добрия случай са вътрешнопартийна опозиция в самата БКП и са си

живеели добре при предишния режим

Но още тогава подозрение буди фактът, че някои от най-заслужилите антикомунисти, като дългогодишния затворник Илия Минев, не са получили място на трибуната. Вероятно това е и първото голямо разделение в съдбата на отделните опозиционери. Неприятният случай с изгонването на иконата на българската антикомунистическа съпротива е описан в книгата "Непримиримият Илия Минев" на Иван Гаджев, издадена през 2003 г.:

"На 10 ноември чуваме с жената вечерта - Тодор Живков бил свален. А за мен - седмица след това, няма промени. Още идваха на празни приказки от ДС. По едно време престанаха. Няма и коли.

А никой не идва да ме информира, че вече съм свободен човек...

Така и не смея открито да ида до гарата, защото имам чувството, че веднага

ще ме задържат

Затова един приятел, който знаеше къде да чака с колата си, ме заведе в София. На 18-и се събра огромен митинг... Почнаха да говорят ораторите. Гледам плакат: "Искаме Илия Минев!".

Наши приятели се подготвили, а аз нищо не зная. Търсят ме хора и ме заведоха до трибуната. Тъкмо да стъпя пред микрофона, който беше на по-висока платформа, гледам Кюранов. Вперил в мен един поглед, не ти е работа! Вика ми да не мърдам, така било наредено. И ми препречва пътя с коляното си. Казах си - уж общественик, журналист, а се занимава с работа на долнопробен полицай!

Аз не исках да го слушам, но техните хора ме избутаха. На Петър Берон

момчетата, с ленти, ме изблъскаха."

Случката е срамна, защото с над три десетилетия, прекарани в комунистическите затвори, Илия Минев е политически затворник с най-дългогодишната присъда не само у нас, но и в цял свят.

Несломен след репресиите,

през 1988 г. той създава Независимото дружество за защита правата на човека - първата опозиционна организация у нас.

След 1989 г., разочарован от случилото се, е казвал, че това, което борците срещу комунизма са си представяли, не се е получило. Въпреки огромните страдания, които е преживял в почти всички затвори на народната република, непримиримият бай Илия остава в забвение до края на живота си - повече от 10 години. През този период издръжката му е почти изцяло от подаяния на приятели, а под претекст че има софийско жителство, общината в гр. Септември, където живее, не му отпуска социална помощ. Но казват, че и самият Илия Минев упорито е отказвал да му се помага, защото това е било под достойнството му.

В мизерия и самота в старчески дом в Пазарджик, забравен от новите демократи, Илия Минев умира на 6 януари 2000 година на 82-годишна възраст. Накрая все пак посмъртно е удостоен с най-високото държавно отличие - орден “Стара планина”.

Всъщност разделителната линия между дисидентите е поставена още преди това. В последните месеци преди падането на Тодор Живков голяма част от тях

са изгонени от страната

След въвеждането на демократични избори в изолация живее и друг известен представител на първата опозиционна организация у нас - поетът Петър Манолов. Навремето, непосредствено преди промените, на 11 януари 1989 г. Държавна сигурност нахлува в дома му, конфискува литературния и личния му архив с претекста, че бил секретар на Независимото дружество за защита правата на човека в България с председател Илия Минев.

Тогава поетът обявява безсрочна гладна стачка срещу това своеволие. В същото време около къщата на пловдивския поет денонощно дежурят милиционери и агенти на тайната полиция. Здравословното му състояние се влошава.

Според медици от тогавашния ВМИ той е с остра форма на обезводняване, в урината ацетонът се е повишил чувствително, мускулатурата започва атрофия вследствие на драстичното отслабване и има реална опасност за живота му. Скандалът придобива грандиозен отзвук на Запад, чуждите радиостанции отразяват ежедневно протеста на пловдивския литератор,

а в негова защита се обявяват световноизвестни личности - Кърт Вонегът, Норман Мейлър, Айзък Азимов, Алън Гинсбърг, Уилям Стайрън, Рене Таверние...

У нас в негова подкрепа се изказват Константин Павлов, Радой Ралин, Блага Димитрова, Йордан Василев, Янаки Петров, Георги Мишев, Марко Ганчев, европейски писатели и правозащитни организации.

Властта се чувства гузна и започва

гротескна кампания

за дискредитиране на дейците на неформалното правозащитно дружество. На 20 май 1989 г. авторът на уникалната поема "Сто кръпки", който навремето взриви с нея една от залите на Софийския университет, е екстрадиран от България.

Завръща се от Франция и през 1991 г. е избран за главен секретар на Съюза на българските писатели. От 1997 до 2002 г. управлява държавното издателство “Народна култура”. Умира на 7 февруари 2016 г. в Пловдив.

Друг от прокудените основатели на Дружеството за защита на правата на човека е Едуард Генов. Известен на властта с това, че като студент заедно с Александър Димитров и Валентин Радев е протестирал публично срещу нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия, той има и сериозен стаж като политически затворник. На 6 юни 1988 г. е арестуван от Държавна сигурност и е принудително заселен за две години в с. Михалково, Девинско, където работи в цех за производство на каменно брашно. Дори и там непримиримият опозиционер намерил начин да

организира работниците

за протест

за по-добри условия на труд и успява да привлече някои от местните жители за членове на Независимото дружество. Въпреки че е под непрекъснатото наблюдение на Държавна сигурност, членове на Независимото дружество, в това число Илия Минев, неколкократно посещават селото и се опитват да направят събрания на дружеството, но са арестувани, малтретирани и връщани под конвой по местоживеене, а документите на дружеството - конфискувани. През октомври 1988 г. Едуард Генов и семейството му са

експулсирани

от България,

защото властите се страхуват, че той ще вдигне истинско въстание. Най-напред, подпомагани от демократични организации, те остават за малко в Австрия, а след това се настаняват за постоянно в Сан Франциско, САЩ. Едуард Генов така и не се завръща в България до смъртта си през декември 2009 г.

През 2010 г. в изгнание почина и друг от изгонените основатели на Независимото дружество за защита правата на човека - отец Благой Топузлиев от Пловдив. Непокорният свещеник, дръзнал да се опълчи на всяка несправедливост и насилие, не се поколебава

да защити погазените права и вяра както на християните, така и на мюсюлманите. Преди 10 ноември 1989 г. заради открито несъгласие с комунистическия режим и проповедите му в храма в Кърджали, където е служил, свещеникът излежава шестгодишна присъда в Старозагорския затвор. След освобождаването му е лишен от правото да влиза в църква. През юни 1989 г. духовникът, който е брат на владиката Дометиан, е екстрадиран от България. Установил се първоначално за кратко във Виена и Париж, през 1994 г. Топузлиев заминава отвъд океана, където се препитава дълго време като шофьор на камион. Впоследствие отново се връща към духовното си призвание и служи в българските православни църкви в Торонто и Монреал в Канада.

Преди да си отиде от този свят от тежко заболяване в Ню Йорк, Топузлиев намери сили да прости на мъчителите си от Държавна сигурност: "Не изпитвам лична омраза към никого.

Но системата не можах да приема, може би с нея един ден ще се занимават зоопсихолози. Към тези хора не само не изпитвам омраза, ами се моля за тях. Прости им, Господи!"

"У нас почти всички истински дисиденти си отиват в бедност и забрава. Стефан Вълков от Асеновград умря нелепо - разказва бившият депутат Христо Марков пред "168 часа". - Отиде да си вземе пенсията и просто, докато пресичаше улицата, падна и се удари. Закараха го в болницата в Пловдив, но нямаше кой да се втурне да му помага и си отиде ей така. Истински антикомунист като отец Димитър Амбарев, все пак накрая получи пенсия като свещеник, но доста дълъг период

разчиташе на съпругата си

Нина, която беше сценограф в Кукления театър в Пловдив."

Димитър Амбарев, който почина на 2 юли 2014 г., е син на политически затворник и лагерист. През 1975 г. заради изказване, което е засечено от комунистическата власт е арестуван и обвинен, че иска да взриви паметника на Альоша в Пловдив. Осъден е на 5 години затвор, където се разболява от диабет, което по-късно става причина да ампутират крака му.