Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Вдигнете чашите с шампанско! Марика прегърна смъртта и триумфира над болката

Когато подписа документите за евтаназия, белгийката получи едно силно оръжие срещу отчаянието - правото сама да избере кога и как да приключи всичко

Най-големият й страх в живота беше да не я удавят в сълзливо съчувствие. Нямаше да им е трудно на близки и познати от сутрин до вечер да милват безчувственото й тяло и да леят крокодилски сълзи за нерадостната съдба. Съдбата наистина беше непоносимо жестока с Марика Вервурт и едва ли някой щеше да я обвини, ако самата тя беше допуснала в живота си отчаянието.

Белгийката избра съвсем друг път. Постоянно се надбягваше с физическото страдание, отблъскваше яростно житейската си обреченост, а на финала прегърна смъртта и триумфира над болката във всичките й измерения.

Трима независими един от друг лекари се произнесоха, че г-жа Вервурт има право да получи смъртоносна инжекция. В системата първо потече бистра течност, която приспа пациентката, а малко след това няколко капки от друго шишенце отнеха живота на Марика. Близките й я целунаха и излязоха от болничната стая с усмивка. Тя ги беше помолила. Не! Тя им беше заповядала да не страдат. Единствено на любимото си куче не успя да обясни, че трябва да продължи без нея и любимото й същество не искаше да напусне леглото дори и след като душата вече беше отлетяла от тялото.

Параолимпийската шампионка беше евтаназирана в белгийска болница, след като преди това предостави всички необходими документи. В медицинските книжа няма място за емоции. По-страниците лаконично бяха обяснени

ужасяващите поражения,

които нанася коварното заболяване остра миелопатия. Заболяването бавно, но сигурно уврежда гръбначния стълб, крайниците отказват, а мозъкът получава сигнали за нетърпима болка. Пациентът от първия ден е наясно, че ще умре, но преди това ще бъде подложен на всякакъв вид страдание.

В началото на целия този ужас за Марика тя не получава цялата информация наведнъж. Все пак е само на 15 и лекарите са наясно, че не би могла да понесе истината. А и нали в крайна сметка я е заболял един мускул в крака. Какво толкова страшно може да се случи? Болестта обаче не се съобразява с лекарската дискретност и уверено започва да се настанява в краката на младата белгийка.

"На 21-годишна възраст

излязох от болницата в инвалидна количка и никога повече не успях да стана от нея. Оттогава насам новините винаги бяха лоши. След всеки преглед лекарите ставаха все по-мрачни и по-мрачни. Нито веднъж не чух, че нещата може и да се оправят", разказва по-късно Марика. Като всеки млад човек тя има два пътя - на примирението и на бунта. Тръгва по втората и доста по-стръмна пътека. Краката й вече не стават за нищо, но белгийката съсредоточава в ръцете си целия гняв срещу неумолимата природа. С модерната си инвалидна количка и с железните си бицепси тя нахлува с гръм и трясък в параолимпийските спортове.

Безстрашното момиче безпроблемно се класира за параолимпиадата в Лондон през 2012 г. и там печели злато и сребро в надпреварите с инвалидни колички на 100 и 400 метра категория Т52. Но май малко избързахме с успехите и редките моменти на неопетнена от болката спортна радост. Преди това, през 2008 г., Марика получава поредната доза страдание, поредната обезкуражаваща диагноза и започва да мисли за самоубийство. Спасява я един по-различен разговор за смъртта, която така или иначе ще я вземе със себе си. Марика научава, че няма нужда да подлага безсмъртната си душа на изпитание и може напълно законно да

получи избавление от целия този ад.

В Белгия евтаназията е разрешена от 2002 г., но процедурата е подчинена на строги правила. Трима независими и достатъчно уважавани лекари трябва да се произнесат единодушно, че пациентът заслужава този странен акт на милосърдие, когато медицината и религията са абдикирали от своите задължения. Болестта на Марика е нейният билет за вечността. Никой не може да оспори, че тя страда всеки ден, всеки час и всяка секунда на този свят.

Тогава се случва нещо неочаквано. Разрешението за евтаназия влива сили в жизнените сокове на параолимпийката. Медицинските документи й дават нещо безценно за всеки неизлечимо болен - правото на избор. Тя може още утре да отиде и да подаде ръка за смъртоносната инжекция, но може да остане и още мъничко, за да се порадва на цветята, на слънчевата утрин и искрената усмивка.

Марика отново започва да живее и отново се вглежда в спорта като в единствения си шанс да

забрави поне за миг

ужасното чудовище,

което я преследва по петите. Тогава идват успехите на олимпиадата през 2012 г. и двата медала (сребърен и бронзов) от игрите в Рио през 2016 г. Именно там, на бразилска земя, Вервурт осъзнава, че това са й последните щастливи мигове на пистата. Тялото й категорично отказва да се подчинява на силната воля или на скъпите лекарства.

Към физическото страдание се присъединяват и ужасяващи епилептични припадъци.

Всеки следващ може да е последен, ако около нея няма медицинско лице. В тежкия момент Марика се сдобива с верен приятел - лабрадорката Зен. Учените не знаят как, но кучето усеща, че наближава поредният припадък, и сигнализира на стопанката си, побутвайки я с муцуна. Така тя получава достатъчно време, за да повика на помощ медицинската сестра.

За съжаление припадъците така или иначе се случват, а след всеки следващ

белгийката е още по-слаба и отчаяна.

След олимпиадата в Рио тя за пореден път обявява, че обмисля най-сетне да се възползва от правото си да бъде евтаназирана. В този момент смелата параолимпийка е застигната от друг проблем, който е безболезнен за тялото, но засяга жестоко достойнството. Намират се хора, които да обявят цялата история за умел маркетингов ход. И напомнят, че след първата си заявка да се срещне очи в очи със смъртта през 2008 г. тя написва книгата "Спорт за живот", която се радва на изключително голям интерес.

8 години по-късно

Марика отново говори за смъртта

и отново се появяват съмнения, че иска да насочи към себе си вниманието на публиката. Тогава идва и нейното незабравимо изказване за хубавите и лошите моменти.

"Имам и добри, и лоши моменти. Когато лошите станат повече, ще сложа край на всички това. Но не знам дали ще е утре или след една седмица. Няма толкова голямо значение. Използвам всеки следващ миг, за да изпълня нещата, които обичам и за които не съм намерила време. Списъкът ми е дълъг", смее се Марика. Болестта не се впечатлява от мотивационните речи и продължава да превзема тялото й. Добрите моменти са рядкост, а после напълно изчезват от живота й.

"Ако има Бог,

то той е лош,

щом ме наказва така. Не мога да понеса още страдание. Всеки ден е по-тежък от следващия и ми е почти невъзможно да се преборя с отчаянието. Постоянно плача и се ужасявам, че съм се превърнала в нещо толкова тъжно", заявява Марика пред английско издание. Това е една от последните й медийни изяви и се случва в края на 2017 г. Следващите 12 месеца са време на болка и още по-силна болка. Белгийката няма сили да се бори, няма сили и да бъде позитивна. Но има още едно мощно оръжие срещу болестта - изборът. Списъкът с цели за покоряване е почти изпълнен, време е за едно финално представление.

Най-сетне Марика е готова за поредната си и най-важна победа. В началото на октомври тя показва своя билет за отвъдното и категорично заявява, че болестта

няма право да

реши кога и как

ще приключи

всичко това.

Смелата шампионка иска няколко дни отсрочка, за да се види с близки и приятели. Всеки един от тях се заклева, че на погребението няма да се задоволи с кафе и кекс. Ще вдигне тост с шампанско и ще държи усмивката на лицето си. Да накара любимите си хора да продължат живота си, е последната точка от списъка й с важни задачи. Тя може да затвори тефтера, да целуне любимата Зен и да подаде ръка, за да получи своята последна доза триумф, че се е надсмяла над болестта.