Размишлявам в деня за размисъл...

Викам си - ето, Хазарта сега стана враг на прогресивната общност.

Едни пичове, които работят у Фейсбук като граждански екзекутори го направиха на салам.

И понеже съм крив пич, седя и си мисля - колко ли от хората, които сочат с пръст в момента Хазарта са си купували билети за концертите му?

Убеден съм, че някои от остриетата на гражданската екзекуция са ходили на концерт последно през 1986 на ранния Веско Маринов като вокалист на "Импулс".

После се замислям още повече.

Кои ли пък от тия, дето сега са готови да пречукат мисловно Хазарта са заделили скромните 15 лева, за да си купят негов албум?

Или от торентите е по - лесно, а и някак по дискретно един вид...

Не, че разбирам Хазарта. Той също е от феновете на една дясна общност, която, когато едно време,докато беше на власт, създаде проблем и на "Ъпсурт" (визирам далечната 1997 година, когато един велик инквизитор в министерство на културата на име Лозев забраняваше песни и албуми с апломб).

Седя и си размишлявам.

Знаете ли, странно нещо е музиката.

Тя може да ви се струва незначителна, може да ви се струва някаква притурка към важните неща (важни неща - хляб, салам, гражданска истерия, гражданска менопауза, граждански климактериум), но всъщност тя, музиката, има неподозирана сила.

Чували ли сте името Павел Апостолов?

Едва ли.

Павел Апостолов е бил нещо като днешните красиво - умни екзекутори, но с червен цвят в СССР.

Другаря Апостолов е бил личен враг на композитора Дмитрий Шостакович.

Каквото и произведение на Шостакович да звучи някъде, Павел Апостолов стои в залата, дебне и после пише унищожителна статия - "Музиката на другаря Шостакович е буржоазен формализъм и е далеч от социалистическия реализъм".

В края на 60 - те Шостакович пише своята 14 симфония.

Тя е посветена на смъртта.

Мрачна и плашеща музика по текстове на Райнер Мария Рилке, Фредерико Гарсия Лорка, Гийом Аполинер.

Павел Апостолов е в залата.

Готви се да напише поредната доза помия по адрес на Шостакович.

Симфонията започва...и тогава Павел Апостолов получава инфаркт.

Няколко дни по - късно умира в болницата.

"В траншее он умрёт до наступленья ночи,

Мой маленький солдат, чей утомлённый взгляд" - както се пее в една от частите на 14 симфония...

Помнете това.

В денят за размисъл помнете, че Павел Апостоловци много.

А автори - малко.

И си дайте сметка за едно - какво искаме.

Искаме ли да имаме герои, които си отиват от тоя свят бедни, неразбрани, безработни и отчаяни, само и само да са на високо място в някакъв въображаем наш пантеон на малоумието?

Или сме готови да направим така, щото никога на никой от хората, които харесваме да не му се налага да пее някъде, където не искаме?

Мислете!

Но и купувайте българска музика, българска литература, гледайте българско кино и български театър, ходете на концерти и на изложби.

И не се сещайте за героите от сцената само когато те си отидат, за да напишете някой тъжно - патетичен статус.

И помнете Павел Апостолов.

Той се е маскирал като наш духовен гуру.

Но в главата си няма сиво вещество, а чиста омраза.

Не живеем в жилищни комплекси.

Живеем в собствения си комплекс за малоценност...

И тук презастрояването е наистина апокалиптично...