Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Да подпиша, че се отказвам от майка си и баща си, за да следвам Символично погребение на цар Борис III на 5.09.1943 г. - снимката, отпечатана навремето във в. “Зора”, е основно доказателство на Народния съд срещу свещ. Стойков.

Свещеникът на потопената в яз. “Жребчево” черква спасявал комунисти, но го съдил Народен съд

Какво ли не се говореше и пишеше за свещениците и особено за техните деца. Те са най-разглезените, най-мързеливите, най-тъпите, най-разгащените, най-извратените, най-некултурните. Най, най, най – всичко най-долно, най-низко, най-отвратително.

Сигурно има и такива. Аз съм попско чедо. За нас горното не важеше. Ние трябваше да бъдем най-учтивите, най-вежливите, най-услужливите, най-работливите, най-ученолюбивите, най-внимателните. Мисля, че бяхме такива. Хората ни почитаха, уважаваха, обичаха. Сочеха ни за пример.

Това е така, защото баща ни като свещеник беше начело на всички общоселски начинания. Без неговия съвет и благослов не се започваха ни лична работа, ни обществени мероприятия. В село се образува една мощна група от учителите и по-просветени и напредничави млади хора, които си поставиха за задача

да преобразят селото.

Още със започване на свещенослужението си е избран за председател на читалището и е такъв цели 11 години. Предлагат го и за член в ръководството на кредитната кооперация. Съгласява се с условие, че ще бъде отворен потребителен магазин. Отваря се такъв и той е безплатен касиер-счетоводител на кооперацията цели три години, докато тя укрепне . Образува воден синдикат и е инициатор за каптиране на водата на Симанова кладенец и за купуване на радиоапарат. Закупен е читалищен радиоапарат “Тулан”. Бе инсталиран на балкона на кооперацията и гърмеше по цялото село. След започване на войната радиоапаратът бе преместен в голямата черковна стая, която бе превърната и в читалня на библиотеката. Там младежите по цяла нощ

слушаха

“черните” станции.

Мнозина от тях станаха активни борци, защото са слушали тия станции, а и дума не обелват кой им дава ключа, кой им дава общинския печат да отпечатват и запечатват радиоапарата. До 9 септември 1944 г. единственият, който държи ключа и отговаря, е баща ми свещеник Драган Стойков. Не може без знанието и съгласието и на кметския наместник.

Три пъти е съставян акт на баща ми по закона ЗЗД (Закон за защита на държавата) и два по ЗЗН (Закон за защита на нацията). Ето защо му е съставен първият акт. На 7.Х. 1941 г. в местността “Домуз дере” са открити парашутистите от групата на Атанас Дамянов. Кметският наместник обикаля с хубавата си кобила из селото и къра да събира хората за

обкръжаване на парашутистите.

Нарежда да се бие и църковната камбана на тревога. Баща ми е на Тунджа до Острец. Веднага впряга каруцата и препуска към село. Като разбира каква е работата, на стъпалата на общината, пред повече от 50 човека, той пита: “Кольо, кой ти разреши да биеш камбаната?”“Ти да мълчиш! Ти не може да ми държиш сметка!” “Кой ти разреши да ми биеш камбаната? Тя не е твоя работа. Камбаната се бие само когато има заплаха за селото!”

Кметският наместник Кольо Атанасов нарежда на баща ми да замине със събраните над 100 запалци и вземе участие в обкръжаването на парашутистите. Той отказва, не отива.

Привечер боят стихва.

Убитите: двама нелегални и

трима полицаи

са изнесени на една поляна. От вещите на убитите Кольо Атанасов взема 11 300 лева, 300 рубли, една черна мушама. Останалите вещи си разпределят околийският началник и офицерите. След 9 септември Кольо Атанасов стана активен борец, а баща ми тикнат в затвора!

Особено бурна за село е 1942 г. Приятелите на Ив. Попов от с. Ветрен Христо Дуреолу и Жельо Яламов го издават, а той – запалските си другари. Те се издават и топят един друг. Образувано е дело № 977 от 1942 г. На 4 човека от село се искат смъртни присъди. Баща ми не може да допусне в енорията му да накажат хора със смърт. Макар и болен на легло, той свиква при себе си учителите, кметския наместник и други по-първи хора от селото. Бях оставил вратата леко открехната и чувам какво им говори. “Не знам какво са правили тия момчета, но ние не може да допуснем смъртен случай в селото си.

Моят Бог ми казва, че той е дал живота

и само той може да го отнеме. Предлагам както сме тука събрани всички, отиваме вкупом доброволни свидетели и ги спасяваме.” Само той се явява като доброволен свидетел. Никой друг. Така ги защитава, че полковник Златев става и му крясва: “Младо попче, ти ги изкара светци, ама ако дойдат на власт, няма да ти сложат златна корона на главата, а най-напред твойта брада ще оскубят!”

Което всъщност и стана.

Тук трябва да дам още едно пояснение. Прокурорски свидетели са тогавашният секретар на партията Христо Атанасов и секретарят на РМС в Запалня и Твърдица Койчо Савов. Въз основа на техните показания прокурорът иска смъртни присъди. Като излизат вън, баща ми ги заплюва с думите: “Пю-у, аз ги снемам от въжето, вий ги окачвате! И тъй да е било, трябваше и вий да поемете част от вината и сега да сте при тях, защото от затвор се излиза, но от гроб се не връща!”

Същите двама на 17 септември 1944 г. арестуваха баща ми. Бе съден от Народния съд. Народният обвинител заяви, че няма данни за вина на свещ. Драган Стойков и затова не може да пледира за осъдителна присъда. Оставя на съда да реши виновен ли е или не. Бе осъден на една година лишаване от свобода.

Дамгата “народен враг” бе лепната

Завърших Софийската духовна семинария, кандидатствах богословие, издържах изпитите с отличие, но не бях приет. На среща с декана Илия Цоневски баща ми му крясна: “Илия-а-а!” и го хвана за яката. Той отвърна: “Почакайте, отец Драгане!”, бръкна в едно чекмедже, извади някакво циркулярно писмо и зачете: “Деца на лица, съдени от Народния съд и засегнати от мероприятията на народната власт, не се приемат във висши учебни заведения!” Друго какво пишеше не знам, но това съм го запомнил. Цоневски продължи: “Предпочитах синът ви да имаше 2, щях да жумна и да го приема. Сега ни гледат под лупа. Хай съм го приел, хай са ни затворили!

Не мога да рискувам!” Посъветва ме да се явя на приравнителни изпити да взема гимназиална диплома и с нея да кандидатствам друго висше. Тогава със семинарски дипломи можеше да се кандидатства само богословие. Явих се като частен ученик и взех 48 приравнителни изпита и гимназиална диплома с пълно отличие. В село само за това се говореше. Жените питали майка ми: “Бабо попадийо, защо на наште им пишат двойки, пък на Тотето само шестици?” Мама отговаря : “Вий виждате какво е положението. Да му пишат шестици, значи отговаря за 12!” Четири дни след като получих гимназиалната диплома, излезе постановление, с което се даваше право на семинаристите да следват всичко.

Та по онова време ни извикаха в селсъвета седем момчета и едно момиче да подписваме декларации, че се отказваме от родителите си. Момичето бе Неделя Стоянова. Бяха я изключили от Учителския институт в Стара Загора и за да я приемат отново, запалските комунисти я заставиха да подпише декларация, че се отказва от баща си, което тя стори и което никога не си прости. Подписа, приеха я отново, завърши, след това и висше и беше великолепна учителка по български език. Когато пишех книга за село, само тя се съгласи да пиша за това. “Тежко ми е, но трябва да се пише! Трябва да се знае!”

Не знам как е било при другите, но за мен и за нея зная. Викаха ни един по един. Изглежда, за всекиго бяха определили различни комунисти – най-подходящия. За мен бе определен председателят на селсъвета Христо Атанасов (Коджабаша), въз основа на чиито показания като прокурорски свидетел през 1942 г. искат смъртни присъди, когото баща ми бе заплюл и наричаше и преди, и след 9 септември “ПРЕДАТЕЛ”, и който арестува баща ми на 17.IХ. 1944 г. Влизам в стаята. На трикрако столче в ъгъла е седнал прислужникът, за стъклото на прозореца се залепил и гледа навън секретарят на РМС. До масата Христо Коджабаша прав. Той е възнисичък, едва стига до раменете ми, възпълничък, със смугло лице и черни очички. Влизам, поздравявам, питам:

Какво има, бате Христо?

Ами да подпишеш ей това- и сочи с пръст, без да поглежда.

Какво е това, бате Христо?

Ами-и, че се отказваш от попа

и попадията

Така ли? Да подпиша, че се отказвам от майка си и баща си?

Ами тъй излиза.

И, като подпиша, те престават ли да ми бъдат баща и майка? Имам дядо.И той ли няма да ми бъде дядо? Имам две сестри. И те ли повече няма да ми бъдат сестри? Имам 11 лели и двама вуйчовци. Те няма ли да ми бъдат лели и вуйчовци? Имам 33 първи братовчеди? И те ли престават да ми бъдат братовчеди? Подписвам, одобрявате документите ми, следвам, връщам се по Коледа. Тук ли ще дойда, у вас ли ще спя или ще се върна при баща си, майка си, сестрите си? Ще ходя на гости при роднините си? На братовчедите си? Не! Няма да подпиша!

Ами ти като не подпишеш и ний няма да подпишем!

Не подписах!

Баща ми ме чакаше пред общината. С очи ме питаше какво е станало. Като разбра, почти проплака: “Защо бе, синко, защо бе, чедо? Защо убиваш бъдещето си?” Държеше в ръката си някакъв лист. “Ето вземи, подпиши тая декларация. Ще я пратим до “Държавен вестник”. Ти трябва да се откажеш от меня. Аз и да се откажа, работата не става. Ти трябва да се откажеш от меня!”

Години след това в един откровен разговор с народната артистка Славка Славова й се изповядвах. Тя сподели, че и нея са я заставяли да подпише декларация да се откаже от баща си. Завършил бил в Германия и тя учила в някакво немско училище. Проследявахме реакциите на нашите бащи. Оказа се, че един софийски интелектуалец и един селски поп са отреагирали по един и същи начин в желанието

да осигурят

добро образование

на децата си.

Никога не осъдих момчетата, които подписаха. Не осъдих и Неделя. Ако бях подписал, сега можеше и академик да съм. Имаше тогава палачи, имаше и жертви. Сега жертвите са пак жертви, а палачите станаха съдници, ако не те, то техните деца и внуци!

Сега, ако някой се осмели да говори или пише за това, изкарват го реваншист, фашист и какъв ли не още.

Не до гуша, над носа ми дойде да слушам и чета за разни възродителни процеси, а никой дори и дума на обелва за ОТРОДИТ ЕЛНИТЕ процеси, които разрушиха хилядолетните нравствени устои на България!