Много хора, особено жени, се чувстват недооценени. Години наред са инвестирали в себе си - образование, възпитание, външност, социално шлайфане, а половинките им, шефовете им, не ги оценяват. И почват с оплакванията... Когато някой дойде да ми реве, хич не съм добра по съчувствията. Не очаквайте от мен да подавам носни кърпички. Аз съм по-скоро доктор - казвате си болката, търся решение или препоръчвам някой, който може да намери такова. Ако втори път, обаче, ми висне със същото хленчене, директно му хлопвам вратата, защото за мен това е вече глупав човек. А и мразя жертвите. За това и много ми лепват етикета "кучка". Та, във връзка с недооценяването, винаги си спомням за следната притча. Един ученик все се оплаквал на учителя си, че приятелите му не го ценели, въпреки, че бил умен и коректен. Веднъж на учителя му писнало, свалил от ръката си скъпия пръстен и изпратил момчето на пазара да го продаде, но за не по-малко от една жълтица. Ученикът се втурнал към всяка сергия, но от селяните, които предлагали стоката си, никой не давал повече от няколко медни или сребърни монети. Прибрал се омърлушен. Тогава учителят му заръчал да иде при местния княз и само на него да му го покаже, като го попита колко би платил за пръстена, без обаче да му го продава. Князът бил фин ценител на бижута и като видял изящната изработка и големия брилянт, рекъл "в мен имам 100 жълтици и веднага са твои", а ако ме изчакаш един месец да си взема приходите, ще мога да ти платя дори 500 за него. Ученикът се върнал смаян, а учителят му го успокоил "така е и с класните хора. Не може да искаш да бъдат оценени от прости селяци!". Точка!

От фейсбук