Преди години, вече навярно петнайсетина, една вечер с моите учители, но и приятели Орлин, Атина, Стамена и Огнян (Бог да го прости!) се бяхме събрали лятно да се видим, да пийнем и да побъбрим.

Тогава Стамена и Орлин заговориха за Борис Христов - не певеца, а поета. Поетът, който написа:

"Докато другите крещят или говорят за изкуство,

самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави

една сълза в очите или драскотина в паметта ви..."

Това е поетът, който се оттегли от суетата на града и отиде да живее на село.

Поетът, който с две стихосбирки направи повече за българската поезия от всички прехвалени партийни псевдовеличия, председатели на творчески съюзи и казионни стихоплетци.

Тогава четохме и плакахме до сутринта. И всеки път, когато се присетя за Борис Христов, се сещам за онзи изгрев, за онази нощ, в която получихме и съпреживяхме това откровение.

Днес Борис Христов навършва 74 години.

Бог да го поживи!

ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ

Върти ни живота под жаркото слънце

и трием нозе от горещия камък...

Но щом вечерта от небето се спусне,

ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал

като звън на пробита камбана.

Трябва да свиря, трябва да срутя

тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещия вятър

и докрай да отвори вратите.

Искам да тръгне отново земята

след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви

с моята песен да скъсам.

Искам съседа, който се прави

на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти

крадецът, сърце да си купи пазача.

Искам да капна от моите сълзи

в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне

панаирът - прахта да издуха.

Искам от смях да умре и от гъдел

този, който умира от скука.

Искам над мъртвите като на стража

до сутринта да стоиме.

Искам на всички заспали да кажа,

че има време да се наспиме...

Трябва да свиря в глухата вечер,

докато не дочуя към мене да иде

гласът на хиляда тромпета далечни.

Или на някой архангел невидим.

*От фейсбук!