Потвърждава се, че иранците може никога да не са печелили войни, но и никога не се губили преговори

Лесно могат да се забележат съществени различия между изтеклите от Техеран и Вашингтон подробности за условията на предстоящото споразумeние. Всяка от страните иска да убеди своята общественост, че е постигнала предимство 

В очакване на официалното обявяване на меморандума за разбирателство между САЩ и Иран, сайтът Axios разкри редица точки от него. Най-важната от тях се отнася до прекратяването на войната по всички фронтове – условие, което беше сред основните изисквания на Иран в продължение на повече от месец преговори.

„Аксиос" потвърди, че „войната между Израел и „Хизбула" в Ливан ще приключи" съгласно споразумението, след като вестник „Ню Йорк Таймс" цитира трима ирански служители, че очакваното споразумение ще включва „прекратяване на сблъсъците на всички фронтове".

Какво е казал Нетаняху на Тръмп за „Хизбула"?

В този контекст „Аксиос" цитира израелски служител, че израелският премиер Бенямин Нетаняху е изразил пред американския президент Доналд Тръмп „загриженост относно клаузата за прекратяване на войната срещу „Хизбула", както и резерви по отношение на други аспекти на споразумението, но е изложил позицията си по уважителен начин и в крайна сметка е приел американската позиция".

„Аксиос" цитира същия източник, че споразумението „няма да бъде едностранно примирие" и че „ако „Хизбула" се опита да се превъоръжи или да извърши атаки, на Израел ще бъде позволено да предприеме действия, за да ги предотврати". Той добавя: „Ако „Хизбула" се държи добре, Израел ще се държи добре".

Американски служител завършва с думите: „Нетаняху има свои вътрешни съображения, но Тръмп мисли и за интересите на САЩ и световната икономика".

Споразумение за преходно или за крайно спиране?

В събота сутринта Доналд Тръмп публикува в социалната си мрежа едно изречение: „Споразумението с Иран е почти готово". След това добави: „В момента се обсъждат последните детайли и скоро ще бъдат обявени". Той не посочи подробности за клаузите, не спомена високообогатения уран или балистичните ракети и не определи механизмите за проверка. Каза само, че споразумението е почти готово, че е разговарял с Нетаняху, лидерите от Персийския залив и турския президент и че всички са в добро настроение.

В същия контекст регионален служител, запознат с хода на пакистанското посредничество, разкри, че споразумението ще включва официално обявяване на края на войната, последвано от 60 дни преговори по иранската ядрена програма, както и отваряне на пролива Ормуз. Същият служител предупреди, че „разногласия в последния момент" могат да провалят усилията преди обявяването им. Това не е първият път, когато споразумението е определяно като „на крачка разстояние".

Според източници, близки до преговорите, проектът на меморандума за разбирателство включва ангажименти от страна на Иран да не се стреми към притежание на ядрено оръжие, както и да преговаря за спиране на обогатяването на уран и ликвидиране на запасите от високообогатен уран. В замяна Вашингтон ще преговаря за отмяна на санкциите и освобождаване на замразените ирански активи. Но тези стъпки ще бъдат предприети едва след като се потвърди прилагането на окончателно споразумение.

В тази смесица от обявен оптимизъм, скрита предпазливост и отложени разногласия се крие същността на ситуацията: светът е на прага на вероятно примирие, но никой не знае дали това е началото на мир или почивка между два рунда.

Натрупаните съмнения през историята на преговорите с Иран не помагат на никого да бъде наивно оптимистичен. Споразумението от 2015 г. беше дипломатическо събитие по всички стандарти: преговори, продължили години, издържан правен текст и многостепенен международен контрол. Въпреки това САЩ се оттеглиха от него през 2018 г. и Иран се върна към обогатяване с темпове, надхвърлящи ограниченията. След това преговорите на администрацията на Байдън във Виена преследваха първоначалното споразумение в продължение на години, без да го достигнат. И сега, след война, продължила месеци и довела до американско-израелски удари по ирански ядрени и военни съоръжения, двете страни се връщат на масата за преговори; този път чрез пакистански посредник в условията на крехко примирие и затворен пролив.

Иранският стил на преговори е добре познат на тези, които го следят отблизо: ескалация до ръба на колапса, следвана от обмислено отваряне към диалог при условия, които държат основните козове за натиск далеч от масата. Иранските официални лица посочиха, че последната американска оферта „донякъде е намалила различията", но не обявиха изрично съгласие. Тази уклончива формулировка – нито отказ, нито съгласие – е нормалното състояние в преговорите, в които Техеран знае как да ги поддържа живи, без да се обвързва с нещо решаващо.

Що се отнася до Израел, настроението му в този момент прилича на това на човек, на когото е съобщено, че страната, с която току-що е воювал, ще подпише споразумение с него, без да е бил сериозно консултиран по неговите клаузи. Нетаняху разговаря с Тръмп, а Тръмп заяви, че разговорът „е преминал отлично". Но Тел Авив осъзнава, че това, което вижда в проекта на споразумението, не отговаря на очакванията му: иранските балистични ракети с голям обсег и многоглави бойни глави не са включени в задължителните клаузи. А иранското влияние в Ливан, Ирак и Йемен – което представлява най-сериозната заплаха за сигурността от израелска гледна точка – не се разглежда на този етап. Проверката на спирането на обогатяването е отложена за следващия кръг от преговорите, т.е. за етап, който може да настъпи, а може и да не настъпи.

Има ли „безусловна иранска капитулация"?

Тръмп, който през март говореше за „безусловна иранска капитулация", през май вече говори за „споразумение, което е почти готово". Това е промяна в преговорните изисквания, която показва, че икономическият натиск и времето са повлияли не само на иранската, но и на американската позиция.

Техеран, от своя страна, просто прави това, в което е усъвършенствал уменията си през десетилетията: да издържа, докато другата страна не започне да бърза. Войната му нанесе реални щети – в ядрената и военната инфраструктура, както и в икономиката, която и без това беше изтощена. Но щетите не доведоха до срив, а липсата на срив е достатъчна, за да се преговаря от позиция, която не признава пълно поражение. Отмяната на санкциите, освобождаването на замразените активи и правото да се продава петрол свободно – това са достатъчни награди, за да оправдаят подписването, дори ако ядрените отстъпки могат да бъдат отложени и преговаряни отново в следващия кръг.

Въпроса, който поставя предложеното споразумение, не е технически въпрос за клаузите за обогатяване и механизмите за проверка, а е по-дълбок политически и философски въпрос: възможно ли е да се изгради стабилна международна структура с партньор, който вижда във всяко споразумение преходна спирка, а не крайна цел?

Уроците на  история

Историята дава два противоречащи си отговора. Първият отговор според гл. редактор на вестник "Ал-Араб" Мохамед Ал Хуни  гласи: да, дори и най-твърдите противници могат да бъдат интегрирани в системата от ангажименти, ако стимулите и последствията са достатъчно прецизно изработени – и примерите с Германия и Япония след Втората световна война, или интегрирането на Китай в международната търговска система, са доказателства за възможността за промяна.

Вторият отговор гласи: тези сравнения пренебрегват решаващата разлика в характера на иранския режим, който легитимира своето съществуване чрез конфронтация със Запада и вижда в споразуменията гориво за продължаване, а не заплаха за същността на своята легитимност, твърди Ал-Хуни.

Тръмп заяви, че няма да подпише споразумение, в което не получава „всичко, което иска". А Иран заяви на няколко пъти, че споразумение, наподобяващо модела на Либия от 2003 г. – пълно отказване от ядрената способност в замяна на отваряне – не е на масата. А Израел счита, че всяко споразумение, което не решава въпроса с ракетите и регионалното влияние, е в най-добрия случай временно споразумение. Три позиции, които не се съчетават лесно в един документ.

Светът сега е в странна обстановка на сдържан оптимизъм: ентусиазиран пакистански посредник, оптимистични американски изявления, уклончиво иранско мълчание и скрита израелска тревога. Пакистан, който обяви примирие на 8 април и води преговорите, говори за „окуражаващ напредък", без да дава конкретни подробности. И всичко това се случва, докато проливът Ормуз остава затворен, енергийните пазари са в очакване на сигнал, а американските сили все още са в региона.

Ако се постигне споразумение, то ще бъде тест от особен вид: не за намеренията – които никой не тества в дипломацията – а за структурите. Ще бъдат ли създадени механизми за проверка, достатъчно строги, за да направят нарушението скъпоструващо? Ще бъдат ли 60-дневните етапи планирани с ум, който не пропуска това, което е било пропуснато преди? И притежава ли американската администрация необходимото стратегическо търпение, за да продължи с прилагането до края, или всичко зависи от изборния цикъл или от каприза на един туит?

Споразумението е почти готово, както каза Тръмп. А доверието все още виси във въздуха.