Реално погледнато, не е от лесните автори, тънък психолог е той и няма как да го четеш и обясняваш формално и едностранно

За кого пеят колелетата?

Разбира се, че ще говорим за темата на зрелостния изпит тази година. Разбира се, че тя поражда много въпроси, много съмнения, много възторзи и много свиване на рамене. Както всеки път.

Йордан Йовков безспорно е един от големите класици на българската литература. За мен безспорно и най-човеколюбивият. В цялото си творчество той представлява именно човешкото у човека. Не, това не е тафтология, като се замислиш всички сме люде, нали така, но всеки със своя характер, своите морални ценности или с липсата си на такива, с добротата и със злостта, с обичта и с омразата си, с всичките му там бърканици (думата си е на Йовков от “Шибил”, немой я пипате!) и ангелски, и дяволски, защото такава си е амалгамата на хомо сапиенса. По нашите земи.

Вероятно и по другите, но ние сега в нашата си паница гледаме.

А Йовков, реално погледнато, не е от лесните автори, колкото и да го мислят някои за такъв. Тънък психолог е той и няма как да го четеш и обясняваш формално и едностранно.

Многопластов е, дълбок, съпричастен на всеки един от героите си. Темата, да си дойдем конкретно на думата, е принципно съотносима към всяко второ литературно произведение. “Пътят към себе си”. Щото ние си мислим, че достатъчно път към нас самите не може да има, докато на първия завой в живота разбираме, че не само има, ами и изобщо не знаеш къде да свърнеш, къде да се втурнеш, къде да припълзиш и къде да застинеш на мястото, та белким се осефериш и в последна сметка всеки път се намира да те вкара в пътя.

Пътят към себе си като интерпретативно съчинение на базата на “Песента на колелетата”. Има резон – каруците на Сали Яшар са транспортни средства, движещи се по междуселищните пътища, а метафорично – по прашните друми на живота. 

А този главен герой е абсолютно статичен, от вкъщи до ковачницата и обратно. Седи си на двора да си почива от усилния труд, а мислите му да пътуват през живота му между гробовете на двамата синове и омъжената му далеч дъщеря, между това откъде е продължил и какво иска да остави за вечен спомен на хората, след като дойде времето да напусне този свят.

Дайте да се разберем – разказът е безконфликтен. Пътят на Сали Яшар не е лъкатушен, няма колизии в него.

Има мъка, но има яснота, има чувството, че трябва да оставиш нещо след себе си, след като няма кой да продължи името ти, хората да те запомнят с добро, защото цял живот това правиш – трудиш се, каруци правиш, търкалят се колелетата им по пътищата и свързват човек с човека из света бели.

Честно, ако аз трябваше да пиша по така добавената тема, щяха да ме скъсат с чиста учителска съвест. Не сега, още в гимназията.

Защото няма бродене по път към себе си в разказа, има осъзнаване на житейския си път. Изобщо не е едно и също.

Учениците няма да направят тази разлика, на тях им е преподавано как Сали Яшар търси ли, търси с какво да го запомнят хората – с белокаменна чешма за вечни времена като на Мурад бей му е влязло в главата, докато не осъзнае, че дълго след него ще пеят с различен глас дисковете, дето ги наглася да звънят, тъй щото като ги чуят близките, да познават, че точно техният човек си иде.

Осъзнава мястото си в живота Сали Яшар, не пътува към себе си, защото каруците му пътуват. Все път, нали? Пътят на мисълта в главите на зрелостниците обаче ще е по-сложна работа. На тях всекидневно им ръмжат мощните автомобилни мотори и скърцат разбеснели спирачки.

Никакви песни, никаква романтика, никакво очакване, да не говорим, дето пътища много, ама куп ламарини няма как да останат за вечни времена и за поменуване с добро. Защото и човеколюбието е все повече кът, за сметка на… няма да напиша човекомразието, дори човеконенавистничеството ще пропусна, вие сами знаете за сметката на какво.

Няма да повдигам и въпроса що е то каруца, защото дори в почти идеалния център на столицата току се изсули нейното копие с разхалтени колелета, дето не пеят, но пък тупур - тупур обърква ритъма на трафика. Тук не иде реч и за всички родители, дето преди две-три години бяха изпратили писмо до МОН, за да не се изучават “селските” произведения, защото са непонятни за децата им – те, милите, не знаеха, що е то жътва. Ми да ги научат вкъщи, все пак всички сме от село, а най-многобройни – тези по жълтите павета.

Това беше кратко лирическо отстъпление, но то си е в темата.

Вярвам, че не ще се стигне като излязат резултатите, да промърмори някой: "Доста небрежно е преподавано тук", ако и Кириак Стефчовци да се понамирват още по територията ни, на която песента на колелетата е само сън за щастие.

Но това вече е друг автор, който се изучава май с философската си поема Cis moll, което е напълно подходящо като описание на творческите усилия дори при житейска трагика.

При Йовков творчески мъки няма, поне те не личат в произведенията му, надявам се да не лъсне трагика при изнасяне на резултата.

Пътят към себе си всеки си го изминава, важното е да са му дадени правилни примери и правилни посоки. Другото е интерпретативно съчинение.