Освен чумата по свинете у нас все още върлува и не стихва болест, която аз наричам "гражданско дивачество". То е обратното на също така нездравословния копнеж за "силната ръка". Заболелите обикновено очакват лидерът, който няма да концентрира властта в ръцете, а напротив -- ще я разхвърля над главните им като бонбони на сватба.

И тогава ще гласуваме до дупка: референдуми за градусите на ракията, пчелите и опрашването, избор на, полицейски началници и съдии, брой на депутатите, равен на ботевите четници ("120 те бяха на брой", социален базов минумум и пр. и пр. благинки.

Страхувам се епидемията отново се разраства, а заедно с нея и апетитът на курсантите от Учиндолската политическа академия. Както и други безпартийни граждански формирования, разбира се.

Следва по-подробно описание на заболяването.

Говоренето на човека от началото на прехода бе следствие от дългото мълчание по време на комунистическия режим. То спираше веднага, щом идеите кристализираха в послание или бяха изговаряни на висок глас от авторитети и водачи на демонстрациите и митингите. Говоренето на днешния гражданин е несекващо и непризнаващо авторитети. То е говоренето на човек, когото през годините на прехода непрекъснато и грубо са прекъсвали тъкмо по средата на изречението."

Гражданското дивачество

Искам да помоля още в самото начало за извинение. Не бих искал да обидя никого. Приемете понятието, което ще се помъча да обясненя по-нататък, така както бихте приели например израза на Маршъл Маклуън от 70-те години „телевизионното село”. Или пък като други подобни понятия, битуващи сред футуролозите, като например „ електронното дивачество”.

Не вярвам тези дни не ви е поразил този феномен. Не вярвам да не сте потресени от безбройните идеи, които циркулират в социалните мрежи и които една или друга група от протестиращите съобщават чрез медиите. Някои от тях – като гражданските квоти или пък направо изтласкването на партиите на заден план, граничат с безумието. Други, като например отзоваването на депутатите изглеждат логични, но всъщност са отдавна отречена практика в развитите демокрации. Трети, сочещи към незабавен изход и Велико народно събрание, пък са невинно предложение за свободен полет в бездната.

Като че ли най-концентриран израз на това гражданско подивяване бяха двете граждански кръгли маси на групата около Андрей Слабаков. Удивителното е, че в тях взеха участие не само граждани, но и представители на неправителствени организации, някои от които с опит и трайно вписани в ландшафта на Третия сектор. Освен трескаво хвърлени (често пъти далеч от здравия разум) идеи, там се видя и едно ново гражданско говорене. Близко до онова от началото на 90-те, но заедно с това и много различно. Говоренето на човека от началото на прехода бе следствие от дългото мълчание по време на комунистическия режим. То спираше веднага, щом идеите крастализираха в послание или бяха изговаряни на висок глас от авторитети и водачи на демонстрациите и митингите. Говоренето на днешния гражданин е несекващо и непризнаващо авторитети. То е говоренето на човек, когото през годините на прехода непрекъснато и грубо са прекъсвали тъкмо по средата на изречението.

Странно, наистина. При толкова екстри днес – отворени граници, Интернет, членство в ЕС, ние потъваме в някакво гражданско дивачество. И всеки ден пред очите ни е онзи, подивял по особен начин, гражданин – усамотен и вторачен в едно спасително ъгълче: я в пряката демокрация, я в кръвното ни родство или пък в супермодерния 25 век, когато клонирането ще позволи ние – гражданите, да си сменяме шапките с политиците, както си искаме.

Феноменът на това гражданско дивачество вече е предмет на коментари и в социалните мрежи, и в медиите. Във фокуса на вниманието е най-често гражданското образование. И онова, което неусетно е пропуснато през годините в тази сфера. Би било добре да е така. Не за друго, а защото решението на проблема, макар и продължително във времето, е ясно.

Има обаче и друго обяснение. То е далеч по-неприятно и дори по своему – страшно. Става дума не за образование, не за надстройка, а за усвоявания на понятия и подреденост в главата на днешния гражданин. Става дума за базисни неща. За ценности. Все неща, които са априорни и са фундамент на демократичното мислене и демократичното действие. Откъде идва тогава пропукването?

Откъде идват както ксенофобските настроения, така и елементарното препъване в азбучни истини на демократичното съжителство?

Струва ми се, че коренът на злото е заложен много по-дълбоко, отколкото смятаме. И нещата в някаква степен приличат на онзи далечен период на зрелия социализъм, когато партийните догми за равенство и за светло бъдеще всекидневно се разминаха в социалните практики.

Днес отново живеем в тежко раздвоение. И прокламираните ценности – свобода, справедливост, равенство пред закона – бързо се обръщат в своята противоположност. Не за друго, а защото не са защитени институционално. Защото тези дни улицата мощно и символично изригна срещу монопола. Срещу онзи голям и всесилен монопол, който прави гражданина малък и необходим само веднъж на четири години.

Колко дълго би могъл да издържи човек при такова раздвоение? И то в условията на онова, което наричаме фасадна демокрация. Още по-откровеното, което не смеем да си признаем и което политолозите наричат изборна демокрация ?

Трудно е човек да отговори на такъв фундаментален въпрос. Но едно е ясно – зейналата пропаст между институции и граждани, между граждани и власт, вече е достигнала онзи немислим праг – личностния. И цената от тук нататък е страховита загуба на ориентири и ценности. А зад него вече дебне същинското гражданско дивачество – не всички ние, а всеки от нас ще има собствена и окончателна истина.

Без оглед на другия.

От фейсбук