"168 часа" ви поднася избрани откъси от книгата “Червено знаме, бодлива тел. Свидетелства за трагедията в Русия” на издателство “Рива”, която представлява нов поглед върху трагичните събития в Русия от октомври 1917 г. и след тях. Сборникът е с кратки автентични описания на руски интелектуалци, а и на обикновени хора, преживели ужасите на революцията и последвалия червен терор. Документалната им стойност е неоценима, особено за българската публика, която по идеологически причини в продължение на половин век е заблуждавана умишлено относно фактите от историята на Съветска Русия. По този повод съставителят Огняна Иванова казва:

“По всяка вероятност никога няма да стане известна цялата истина за периода на червения терор в СССР. Поради обстоятелствата - укриване на данни, фалшифицирани обвинения, засекретяване на архиви или тяхното изчезване, не изглежда възможно докрай да се обработи исторически това време, да се даде точна статистика, да има поглед, обхващаш всички документи и източници. Затова пък, дума по дума, са се натрупали спомени на очевидци и на оцелели и техни близки като част от голямата картина, рисувана с кръв.”

Юрий Аненков (1889 – 1974). Художник. Включен в списъка за експулсиране като част от т.нар. "Философски параход", но емигрира по-късно, през 1924 г.

Вечерта на 25 октомври в качеството си на заклет безделник аз се озовах на площада пред Зимния дворец. В гъстата като мляко мъгла над Нева се очертаваше бледият силует на “Аврора”, чиито комини едва димяха. От Николаевския мост припряно се разпръсваха последните юнкери, защитаващи Временното правителство. Вече настъпваше крехката нощ, от която като кръв течеше мокър сняг, когато прогърмяха халосните изстрели от “Аврора”. Това беше финалният сигнал. Доброволческият женски батальон, блокиращ достъпа до Зимния дворец, който се криеше зад дървена барикада – или по-скоро, зад барикада от дърва за огрев, – беше разбит и на всички страни полетяха цепеници.

Видях как извеждаха на площада министрите на Временното правителство, как удряха с приклади едва ли не до смърт момичетата, които не бяха въоръжени, както и останалите редом с тях юнкери... Никакъв щурм нямаше. Все пак обаче в последния момент се появиха танкове, според мене бяха два танка, но разбира се, нямаше истинско сражение, защото горките момичета, скрили се зад дървата, мигновено бяха сразени...

В последния момент и момичета, и юнкери имаше съвсем малко, защото се бяха разпръснали още преди да започне, в буквалния смисъл, сражението. Когато се разбра, че няма какво повече да се направи, там останаха може би двайсетина души. А войниците червеноармейци, които се появиха, бяха вероятно към сто и петдесет.

Питирим Сорокин (1889 – 1968). Учен и политически деятел, депутат. След освобождаване от ареста му е забранено да преподава и принудително е депортиран от Русия с Философския параход. От 1923 г. живее в САЩ. Основател на Факултета по социология в Харвард.

Настъпи първата годишнина от комунистическия преврат – 7 ноември. Вчера “червените попове” направиха за своя ненаситен бог небивало човешко жертвоприношение: наведнъж изпълниха 12 смъртни присъди. Подир което ни казаха, че три дни няма да разстрелват. В официалния вестник това е представено като амнистия.

***

Днес станахме по-малко. Повечето селяни бяха разстреляни. Едно дете остана кръгло сираче.

***

На строителите на новото общество им е малко, че хората мрат като мухи, така да се каже, по естествени причини. Машината на червения терор работи без почивка. Всеки ден и всяка нощ в Москва и Петроград растат планини от трупове. Шчепкин и сто и петдесет други деятели, сред които и много професори, току-що са били разстреляни в Москва.

Сергей Рахманинов (1873 – 1943). Композитор (концерти за пиано, опери, кантати и симфонии), пианист и диригент. Напуска Русия след 1917 г.

Не споделях убежденията на онези, които са слепи за действителността и проявяват снизхождение към мъгливи, утопични илюзии. Още щом се сблъсках отблизо с онези, които бяха взели в ръцете си съдбата на нашия народ и на цялата страна, аз с ужасяваща яснота проумях, че това е началото на края – край, който ще изпълни действителността с ужаси. В заобикалящата ни анархия, в безжалостното изкореняване из основи на всички изкуства, в безсмисленото унищожение на всички възможности за тяхното възстановяване нямаше надежда за нормален живот в Русия.

Игор Стравински (1882 – 1971). Композитор (балетите “Жар птица”, “Петрушка” и “Пролетно тайнство”). 1917 г. го заварва в чужбина. До края на живота си живее в емиграция.

Комунистическата революция възтържествува в Русия, а аз се оказах лишен от последните си средства за съществуване, които все още получавах понякога от там. Останах без пукната пара в чужбина, в самия разгар на войната.

Владимир Набоков (1899 – 1977). Поет и белетрист, автор на “Лолита”, “Блед огън” и др., емигрирал със семейството си през 1918 г. от Крим.

Местното татарско правителство беше сменено от новичките съвети, а от Севастопол пристигнаха опитни картечари и палачи, при което попаднахме в извънредно неприятно и унизително положение, когато наоколо безспирно бродеше безсмислената преждевременна смърт поради това, че господстваха човекоподобни и се сърдеха, ако нещо не им е по вкуса. Опасната безизходица вървя по петите ни до април 1918 г.

В Съветска Русия масовият глад през 1921-1922 г. обхваща 35 губернии с общо население от 90 милиона души, от които не по-малко от 40 милиона са гладували. В Берлин 1922 г. на въпрос за глада в Русия Максим Горки официално отговаря: “Предполагам, че от тези трийсет и пет милиона гладуващи повечето ще умрат... – и добавя: – Ще умрат полудиви, скудоумни и слаби хора от руските села... А на тяхно мястото ще дойде ново племе от хора грамотни, разумни и енергични”.

Фьодор Шаляпин (1873 – 1938). Оперен певец с влияние върху световното оперно изкуство. От 1922 г. е на гастроли в чужбина и подпомага финансово деца на емигранти от СССР, за което бива лишен от званието “народен артист” и от съветско поданство.

Скоро политиката, чиито образци видяхме на Невски проспект, нахлу в петербургските театри. По време на спектаклите в театрите започнаха да се появяват някакви хора, с които идваше и Троцки, и прекъсваха действието на сцената с речи за публиката. Говореха, че е време да се сложи край на радостните зрелища, да се прекратят безсмислените забавления. Че народът е на фронта, а в столицата пеят и танцуват... А столицата все още не си даваше ясно сметка какъв в действителност ще бъде за Русия болшевишкият режим.

Валентин Оболонски, р. 1905 г. На 13 години става свидетел на присъствието на болшевиките в Киев от края на 1917 г. до март 1918 г.; спомените му публикува неговият син.

Разстрелваха хората за хубавите им ботуши, за интелигентната външност, за това, че са им бели ръцете. Разстрелваха ги по парковете и градинките или направо на улиците...

Нощем, когато уморените палачи си почиваха в ограбените жилища, на площада пред Двореца [Мариинския дворец], където лежаха труповете на стотици жертви, виждах как припламват и веднага угасват слаби светлинки. Отначало никой не разбираше какви са тези огънчета сред мъртвите тела, но скоро стана ясно: сред труповете ходеха жени – майки, съпруги, сестри, а може би и годеници, осветяваха с клечки кибрит лицата на мъртвите и се опитваха да намерят и да разпознаят своите близки.

Иля Репин (1844 – 1930). Важен представител на руския реализъм, художник портретист и автор на картини с историческа тематика.

През окт. 1918 г. се намира в имението си Куокола, което се оказва извън границите на СССР, и Репин фактически става емигрант във Финландия. През 1925 г. съветската власт му праща емисари, които го канят да се върне и му обещават жилище и автомобил, а той им отговаря:

Предлагате ми пари – вие, които просите милостиня, след като напълно опустошихте великата Русия, където сега милиони влачат жалко съществуване... Аз не съм богат, но не съм и толкова беден, че да приемам парите ви.

Иван Бунин (1870 – 1953). Класик. Белетрист и поет, емигрирал през 1919 г. Първият руски писател, получил Нобелова награда за литература (1933).

Революцията е стихия… Земетресенията, чумата и холерата също са стихии. Само че никой не ги слави, нито ги канонизира – с тях се борят.

Дмитрий Мережковски (1865 – 1941). Един от основателите на руския символизъм. Белетрист и поет, преводач, съпруг на поетесата Зинаида Гипиус. Емигрира през 1919 г.

Болшевизмът е трупът, останал от войната. Войната беше световна и трупът също е световен.

***

Колко благоуханни са нашите февруари и март – слънчево-снежни, вихрени, светлосини, сякаш неземни, небесни! Колко красота има в човешките лица в тези първи дни, дори часове или мигове! А сега къде е тази красота? Вгледайте се в октомврийските тълпи: те нямат лица. Не уродливост, а липсата на лица – това е най-ужасното в тях. Когато вървиш по улиците на Петербург и се вглеждаш в лицата, веднага разбираш кой е комунист. Не ситостта на хищника, не тъпоумието на звяра – главното в едно такова лице е скуката, трансцендентната скука на Рая на земята, на Царството на Антихриста.

***

Вместо телешко, палачи китайци продават по пазарите месо от разстреляни. Може би това е легенда. Но несъмнен е фактът, разказан ми от очевидец, че в петербургския Институт по експериментална медицина за отглеждане на бацили приготвят бульон от човешки черен дроб, който минава през месомелачка. През това време Европа гадае дали е възможна, или не е възможна постепенната еволюция от човешката месомелачка до свободата, равенството и братството.

Николай Бердяев (1874 – 1948). Религиозен философ и публицист. През 1919 г. е арестуван по обвинение в подготовката на антиболшевишко въстание и го разпитва самият Дзержински. Принудително изселен от Русия 1922 г. по линията на така наречения "Философски параход".

Знаех, че в руския народ и в руската интелигенция са скрити началата на самоизтреблението.

Но ми беше трудно да допусна, че развитието на тези начала ще стигне толкова далече.

***

Руското човечество се разпадна на две враждебни раси. Обявено е, че един за друг “буржоазният” и “социалистическият” човек са вълци. В Русия идеята за класата уби идеята за човека. Хората в Русия престанаха да се обръщат едни към други като човек към човека.

Наркомът на СССР Фрумкин изпраща искане до наркома на Украйна да изловят котките и кучетата, за да не ги използват за храна гладуващите украинци. През 1931 г. са уловени 731 254 кучета и 670 450 котки; през 1932 г. уловените кучета са 726 157, а котките – 696 603, а през 1933 г. улавят 647 260 кучета и 938 027 котки.

Марфа Тимченко си спомня за глада в Украйна:

Един съселянин разказа, че носел продукти от града на родителите си на село, където живеела и сестра му. Влиза в къщата, гледа – седи баща му с двама селяни, брадясали, мръсни. Печката е запалена и на нея ври тенджера, а до печката в дебело платно е увито нещо, от което капе кръв. Пита баща си: „Къде са мама и сестра ми?“. А баща му отговаря: “Мама вече я изядохме, ей там, в котлето, остана малко месо, а сестра ти току-що убихме, в платното е увита. Един от мъжете рекъл: “Набавихме си прясно месо!”.

Булат Окуджава (1924 – 1997). Поет и белетрист, бард и композитор. През 1937 г. са разстреляни баща му и чичо му, през 1939 г. – вторият му чичо, а през 1941 г. – леля му.

Ако става въпрос за отношението към войната, не ще и дума – бях млад съветски човек и доброволно заминах на фронта; бих се против фашизма, останах жив, върнах се, много премислих и изведнъж разбрах, че ако се махне думата “фашизъм”, то това бяха две еднакви системи, които си съперничеха. Две тоталитарни системи. Е, разбира се, забелязваше се разлика, но – чисто външна. Там имаше свастика, а тук – сърп и чук. Там беше кресливият фюрер, а тук – гениалният вожд на всички народи. Там открито мразеха евреите, а тук на висок глас говореха за любовта си към евреите и мълчешком ги унищожаваха. Това беше разликата. Иначе по принцип стана сблъсък между две еднакви системи.