Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Светът не само че няма да се промени, той не иска да се промени

И така, скъпи ми приятели и неприятели, от няколко минути вече съм официално навършил 48 години.

И започвам своята 49 година.
И наближавам 50 – те с такава сила, че дори не ми се мисли...

Почти половин век.

За половин век могат да се случат страшно много неща.

За половин век се случиха две световни войни.
За половин век преминахме от пишеща машина към компютри, мобилни устройства и втори виртуален живот извън личния – далеч по – скучен и прозаичен аналогов.
За половин век в изкуството се случиха веризма, натурализма, футуризма, сюрреализма, дадаизма, експресионизма, импресионизма, неокласицизма, наивизма и неопримитивизма.

Интересно е на фона на всичката динамика какво бих могъл да кажа за себе си в този празничен момент.

Какво направих за 48 години?
Направих ли изобщо нещо?

Или загубих половин век в надежда, че ей сега всичко ще се оправи, че някой ще щракне с пръст и изведнъж всички ще се усмихнем, ще захвърлим тъпотията и предразсъдъците си и ще тръгнем напред.
Изгубих половин век да смятам, че когато човек има собствено мнение, то това мнение може да бъде чуто.
Изгубих половин век, смятайки, че да имаш собствен мироглед е важно.
И че да можеш да кажеш – „стига“ – когато тълпата крещи истерично тъпотии, измислени от едни мрачни и безплътни канцеларски вампири – е важно и необходимо.
Изгубих половин век да очаквам някога, някой път, поне за малко хората наоколо да разберат че няма черно и бяло.
Че има нюанси и именно тези нюанси правят света по – красив, по – добър, по – шарен и по – поносим за съществуване.

И докато губех времето си в празни надежди, около мен хората се въртяха в кръг.

Въртяха се в нещо като хоро – бавно, безмислено, монотонно, с едни и същи стъпки.

Те постоянно вървяха напред.
Но вървенето напред се случваше в кръг.
И хората вървяха ли вървяха, но все се оказваха в изходна позиция.

Егати...

То и земята е кръгла – ако тръгнеш напред и вървиш дълго...
Накрая ще се окажеш там, откъдето си тръгнал.

Днес започвам своята 49 година.

Дните ми са еднакви – започват с бетаблокер (Конкор, 5 милиграма) и инхибитор (Тритейс, 2,5 милиграма).
После кафе, след това работа, след това нещо друго за разнообразие.
И така, ден след ден, докато на други места хората откриват лекарства за рак и СПИН, аз се опитвам да разбера смисъла на живота, вселената и всичко останало.

Какъв беше отговора от оная книга?
42?

Е, аз 42 ги минах отдавна.

На 42 все още нямах подагра и можех да пийвам по някоя биричка, за да не мисля толкова за смисълът на живота.

Та така, скъпи мои приятели и неприятели.

Днес имам рожден ден.

Ще купя една малка тортичка, ще взема нещо за пийване, нещо за хапване.
И ще се прибера у дома.
С моите хора.

Да, за 48 години загубих страшно много – загубих тате, загубих брат си, загубих куп приятели.
Загубих доброто си зрение и отличен слух, загубих и част от здравето си.

Но успях да спечеля нещо, което мнозина нямат – семейството си.
И то е смисълът на живота, вселената и всичко останало.
Това е моята равносметка.
Равносметката на човек, който е на почти половин век.
Равносметката на поредния загубеняк, който смяташе, че човек задължително трябва да отстоява мнението и идеите си, за да може да промени света.

Не, света не само че няма да се промени.
Той не иска да се промени.

А мнението – е, то е онова, заради което никога няма да намерите покой.
Но на кого ли му дрене, при положение, че от вашето мнение няма нужда в страна, в която няколко олигарси се бият, а агитките им са готови да ви размажат, ако им пречите...

Честит ми рожден ден!
48 години...
Не е малко.
Не е и много.
Зависи дали човек все още намира смисъл в онова, което прави...

Прегръщам ви и ви целувам.
Ваш чичо Венци!!!