Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Програмирано разочарование от демокрацията

През 1960-те години като студенти във Варна жадно поглъщахме знания за медицината и метафори за живота. В една от тях – наивна латиноамериканска поезия – се разказва за деца, които си играят около убита от бащите им огромна костенурка, докато майките им приготвят обеда. Като гледа това, Хуан Мигел Антонио – най-възрастният в рода – казва: “Колко хубаво и все пак колко тъжно е това”. Сега, 1989–2019 г., нашата демокрация е в подобно състояние.

През февруари 1945 г. в двореца в Ливадия, близо до Ялта, е проведена конференция на “тримата големи” от антихитлеристката коалиция през Втората световна война – Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил и Йосиф Сталин.

Там са очертани кодовете на това, което се случва в България през 1945-1989 г. Събитията през тези години, наричани “социализъм” и “развит социализъм”,

фактически са диктатура

и тоталитаризъм

Политическият модел изглежда опростен и ясен – всички работят и получават мизерни заплати, учат се и се лекуват безплатно, няма (толкова много) кражби, побоища и убийства, няма наркотици, мутри, силикони, проститутки и хомосексуални паради.

Има “народен съд” и концентрационни лагери, хората нямат право да говорят каквото мислят, да правят каквото могат и да се движат в западна посока извън границите на България.

Затова през есента на 1989 г. много българи излязохме - възторжени, почти екзалтирани на площадите в София, Бургас, Варна, Пловдив и други градове и запяхме “Комунизмът си отива” и “45 години стигат, времето е наше!” Демократично избраните правителства обаче

продадоха ценностите

на демокрацията

и обезвериха много българи. Тогава разбрахме, че сме били наивни участници – всъщност статисти – в отвратителния сценарий на уж-отиващия-си-комунизъм.

И големият въпрос се провисна като Дамоклев меч над главите ни: Защо моделът, създал демокрация и икономически прогрес в Западна Европа и Северна Америка, не проработи в България?

Защото ни управляват корумпирани социопати,

“обединени от правото

на открито безчестие”

(според диагнозата на великия Ф.М. Достоевски)?

Защото в политиката им процъфтява корупцията, създадена от алчността на клановете на номенклатурата, които пак са на власт?

Защото и новите демократи се оказаха назначени от комунистическите номенклатури?

Защото няма натрупана критична маса от достойни интелектуалци, които да поведат народа на протести срещу политиците?

Защото няма “Програма за възстановяване на Източна Европа”, подобна на план “Маршал”, който съживи следвоенна Западна Европа?

Защото в България метастазираха много антибългарски НПО, фондации, соросоиди и “капитали”?

Защото се проведе “Стратегия за преход към пазарна икономика”, замислена от Андрей Луканов - Ричард Ран - Роналд Ът - Иван Костов?

Защото българските политици се прегръщат с новите “големи братя”, така както се прегръщаха със “съветските братя” (съвършена политическа метаморфоза)?

Защото все още е валидна дигнозата на професор Боян Пенев, че “Европа не ни счита за нищо и с удоволствие би гледала падението ни”? - изписана на 28 юли 1913 г. в неговия “Дневник”.

Не знам “защо”, но виждам и чувствам явлението, което наричам “програмирано разочарование от демокрацията”.

И още, виждам как възторгът от свободата се превърна в емиграция за два милиона българи и в разочарование за останалите - хората с малки заплати и пенсии, безработните и недостатъчно образованите.

Разочарованието предизвика носталгия

по комунизма

- всички работят и получават мизерни заплати, учат се и се лекуват безплатно, няма (толкова много) кражби, побоища и убийства... Носталгията поддържа електоралния наивитет, който работи за (псевдо)социалните политически партии. И пак възторг, емиграция, разочарование – порочният кръг на българската демокрация.

Все пак, надявам се, мечтите ни за справедливо, човеколюбиво и демократично общество ще се осъществят и белите гълъби пак ще летят в небето на Европа, обединена с Русия.

“Да, тук играе именно инстинктът, именно предчувствието за бъдещето!” – пише Достоевски в “Дневник на писателя”.

Защото “ако продължим да обръщаме гръб на Русия и я третираме като държава от втора зона, везните ще се наклонят към азиатските страни и Европа ще се раздели с част от самата себе си” – казва Елен Карер д’Анкос, пожизнен секретар на Френската академия и една от най-големите изследователи на историята на Русия. През март тази година тя бе удостоена с званието “доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Напук на нашите злобни интелектуалци и политици, мразещи Русия.