Миналата седмица се озовах в Пловдив.

Обичам Пловдив.

Пловдив и Търново са градове, в които има особен дух, който липсва другаде.

Няма да казвам, че на централната улица видях повече познати, отколкото виждам в София, защото ще кажете, че си измислям.

Но не това е историята, която искам да ви поднеса на старта на новата седмица.

Отидох в Пловдив, защото синът ми, както и негови съученици, заедно с една фондация - "Консонанс" - се включиха в благотворителен концерт, посветен на нуждите и потребностите на децата със синдром на Даун.

В качеството си на баща изпълнявах своят бащински дълг - а именно да съм шофьор и публика (щото, нали, ние звезди вече бяхме, стига ни толкова, нека сега младите да поемат тая тежест от плещите ни).

Та както и да е - пристигнахме в града на тепетата, влязохме в някакво адско задръстване (такива и в София няма), после обикаляхме известно време по тесните улички около историческия музей, но най - накрая успяхме да намерим място за паркиране.

След това обичайните неща - репетиция за участниците, бързо хапване на крак преди концерта (наблизо правят едни катми - толкова са големи, че аз с моят талант да поглъщам тестени закуски успях да изям половин катма със сирене и кашкавал).

И концерта започна в 18,30, както бе обявено.

С жена ми седнахме почти най-отзад.

А концерта беше повече от як - пловдивската и софийската школа с най - доброто.

Редуваха се какви ли не изпълнения - от сложните китарни танга до Прокофиев на пиано.

И от камерни формации - две пиана и китара и флейта, до пиано и чело, както и пиано и цигулка, пиано и кларинет.

Музика от най - висока класа и нахъсани млади хора, които вече са артисти, въпреки крехката си възраст.

И в този момент едно момченце със синдром на Даун, седейки с майка си пред нас, се обърна, погледна ме и по някакъв начин си ме хареса.

Пресегна се назад и взе ръката ми.

След това я придърпа напред и държейки ме за показалеца започна да пляска с другата си ръчичка върху моята.

Погледнах смутено, но после разбрах какво е това.

И започнах да пляскам с него.

В някакъв си негов ритъм.

Не, това не беше пляскане, а възприемане на околната действителност.

Музиката продължаваше.

Соната от Прокофиев.

Хумореска и песен от Владигеров.

Прелюд и фуга от Шостакович.

А момченцето понякога спираше да пляска, но когато прибирах ръката си, то отново се обръщаше, улавяше показалецът ми и отново започваше да пляска с малката си ръчичка върху моята голяма длан.

Нищо повече.

Майка му погледна притеснено, но аз и дадох знак, че няма никакъв проблем.

"Той много обича музиката" - каза тя.

Бях го разбрал вече.

От начина, по който, в зависимост от развитието на дадена пиеса малкия пляскаше - ту по - бързо, ту по - бавно.

И от начина, по който драматургията на отделните пиеси се сгъстяваше или разреждаше момчето реагираше с дланта си.

Без външни белези.

Без никакъв знак.

Но аз знаех, че вътре в него усещането за музика го има.

В някакъв момент моят нов приятел реши да излезе и двамата с майка му станаха и изчакаха краят на концерта навън.

На тръгване (Лазар и неговият приятел Петър свириха последни) видях момченцето и майка му.

Той вече общуваше с други хора.

Пак така - по същият начин.

Държеше ръцете им и пляскаше с неговата малка ръчичка.

Доближих го, за да се сбогувам.

Той обаче не ме позна.

Беше зает да вижда и общува с многото хора, които си тръгваха от концерта.

Тогава го погалих по главичката и му подадох ръка.

Той пое ръката ми.

И плесна няколко пъти върху нея.

И тогава аз разбрах - той ме помнеше.

Усетих го по начина, по който пое ръката ми.

Аз бях онзи, който сподели с него няколкото мига музика вътре в залата.

С това моята история завършва.

История за нещо, което не познаваме и не разбираме.

Децата със синдром на Даун.

Чисти души, които искат да ни кажат нещо.

Но ние не го разбираме.

И за това си мислим, че ние сме нормалните, а другите - не.

А истината е, че ние, с нашите паранои, предубеждения, регулации и хиляди табута сме като че ли хората, които слагат огромни каменни огради около душите си.

Аз знам какво ни трябва.

Трябва да слушаме повече сърцето и душата си.

И по - малко - смачканите си мозъчни гънки.

Пробвайте.

Отпуснете се.

Вземете нечия ръка в своята.

И пляскайте.

Пляс-пляс-пляс...

Не, не заслужаваме ръкопляскане.

Но поне можем да се опитаме да го заслужим...

*От фейсбук!