Моята история за Панчо Владигеров

Започнах да свиря на пиано през далечната 1977 година.

Бях около 6 годишен, мама и тате бяха класическото пролетарско семейство и най - смелите им представи за музиката са се простирали до това да ми купят акордеон със 120 баса - достъпен, мултифункционален и мултитжанров инструмент.

Аз обаче, по някаква ирония на съдбата не започнах да свиря на акордеон - учителите ми настояваха пред моите родители, че имам много добър слух, че съм трърде музикален, за да си губя времето с акордеона.

И така аз започнах, но нямах пиано.

По онова време в прованса за пиано се чакаше около година, а цената му беше около 1000 лева (а един двустаен панелен апартамент струваше около 6-7000).

За целта тате взе една дъска, а мама ми нарисува клавишите на пианото.

Бели и черни.

Слагах нотите на школата (от Байер, първата ми учителка беше ревностен привърженик на немската школа) и поставях дъската на масата в кухнята.

Така започнах да се уча да свиря.

Вечер, след като свършеха часовете в моето училище (5 основно в Кюстендил) лелките, докато чистеха, ме пускаха в кабинета по музика, където имаше един стар и доста разстроен Аугуст Фьорстер.

На него свирех по около 40 минути.

Мина една година и щастието ми се усмихна - оказа се, че някакъв местен партиен активист поръчал пиано, което пристигнало в местния ГУМ, но той се отказал.

Една от продавачките, приятелка на мама и тате им звънна веднага.

И в рамките на деня двамата изтеглиха заеми от тогава съществуващите ВСК (взаимно спомагателни каси) в заводите, в които бачкаха (мама - в несъществуващия вече "Марек", а тате - в хлебозавода).

Роднините също дадоха някой лев и така вечерта пианото бе стоварено пред входа, а тате, барабар с комшиите, за които аз също бях дете - чудо нарамиха инструмента и подкараха към 8 етаж.

На всеки етаж, където спираха да почиват, аз започвах да свиря.

Етюд от Черни.

Прелюд от тетрадката на Анна Магдалена Бах.

Откъс от Дон Жуан от Моцарт.

И така пианото се качи на 8 етаж.

И започна моят истински път към изкуството.

В края на 7 клас, притеснен и невярващ в собствените си сили и възможности, се явих на изпит за Музикалното училище в София.

Два етюда - един от Черни опус 740 и един от Крамер.

Гама - сол бемол мажор.

Менделсон - песен без думи сол минор.

Бах - прелюд и фуга от "Das Wohltemperierte Klavier"

Бяхме страшно много пианисти за доста малко (мисля 19) места и аз изключително силно се притеснявах, че няма да успея да стана част от така жадуваното от мен елитно музикално общество.

Но някак чудото стана.

Бях 17 - ти в списъка - зад мен имаше само още двама пианисти, но все пак вече бях ученик на музикалното училище.

И после - нов град, няколкомесечно мълчание (говорех брутален кюстендилски диалект, който трябваше да успея да изкореня).

8 клас мина слабичко за мен.

Не успявах да бъда на нивото на колегите ми, а и рязкото напускане на родният ми град беше стресиращо.

И когато дойде 9 клас, учителят ми по пиано (Красимир Карадимчев) ми даде едно произведение, което трябваше да науча.

"Ритмично движение" - опус 37, част от цикъла за пиано "Акварели" на Панчо Владигеров.

9/8 - размерът на народен танц "копаница" - 2+2+2+3 - бърз и неравноделен.

Спомням си как го занесох в квартирата ми - тогава живеех в Младост 1.

Пиесата започва някъде долу, в най - ниските и мрачни тонове на голяма октава на пианото.

Примитивно, дивашко движение, което бързо минава нагоре.

И още по - нагоре.

Акорди като гроздове от звуци, които, с някаква дива и енергична деструктивност ваят образа на мъжкото начало.

Тази пиеса не е дълга.

Едва ли е повече от 2 минути и нещо, поради бързото си темпо.

Но за 2 минути и нещо няма къде да си поемете дъх.

Удар, след него още един, след него още един.

Пианото поема тази канонада от звуци, зад които се усеща народна песен, но толкова силно трансформирана от този див и стихиен ритъм, че човек наистина не може да си даде сметка, че това се случва.

След това високо горе.

И накрая - накрая едно гигантско глисандо - от ла на субконтра до до на пета.

Тази пиеса ме подлуди.

Свирех я с такава страст, че съседа ми от 4 етаж веднъж дойде и се опита да разбие вратата.

Така дойде време за изпита в края на 9 клас.

Покрай страстта, с която свирех "Ритмично движение" аз започнах да влагам страст във всичко останало - четях Кафка и Достоевски, гледах филмите на Тарковски, Фелини и Рангел Вълчанов.

Но най -вече - започнах да свиря със страст и останалият материал, който трябваше да покрия през годината.

И след като годишният изпит мина, учителят ми каза - "Евала, беше 17 когато влезе. Сега си сред първите по успех. Догодина усложняваме още повече материала".

А аз го погледнах спокойно и му казах - "Другарю Карадимчев (по това време бяхме другари), аз не искам да съм пианист.

Искам не да свиря. Искам да пиша музика.

Като Панчо Владигеров"...

И с това живота ми се обърна в друга посока.

Това е моята история за Панчо Владигеров, когото не можах да видя на живо.

По - късно видях другите ни големи - Парашкев Хаджиев и Васил Арнаудов ми преподаваха, макар и за малко (единия почина твърде млад, а другия беше твърде възрастен).

Видях на живо и Марин Големинов, Лазар Николов, Константин Илиев, Иван Спасов, Димитър Христов.

Но именно Панчо Владигеров ме накара да обичам музиката повече от себе си.

А сега отивам да изтупам праха от пианото.

И да извадя ония стари ноти.

9/8.

Голяма октава.

Квинта между сол и ре!

А съседите ако искат да разбиват вратата.

*От фейсбук!