Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

На Коледа в Париж през 80-те с Белмондо и баронеса Ротшилд

Красивата българка Веселина се омъжила за човек от прочутото богаташко семейство

Коледа през 80-те години на миналия век. Християнски празник, за половината човечество - най–големия. Но ние не го празнуваме, защото не сме истински християни.

С братската помощ на велика братска страна изгонихме добрия старец Коледа, барабар с помощниците му и елена Рудолф. Пак с помощта на великата страна доведохме друг старец - дядо Мраз с неговите снегурочки. Секнаха тържествените камбани, малцина се осмеляваха да отидат да се черкуват, защото щяха да бъдат обявени за неблагонадежни. Разбира се, традицията да се събира семейството на коледна трапеза остана. Девет вида ястия, и те все постни.

Прeдвидливи са били нашите прадеди,

сякаш са знаели, че ще живеем при социализма. Защото ако ястията бяха от месо (което си беше много дефицитно), ние, гражданите, нямаше да можем да изпълняваме традициите.

По коледните празници ще бъда в Париж, заедно със състав, който ще изълнява нашата безсмъртна православна музика. Ех, хубаво е на този празник тя да звучи в нашенско. Но... млъкни сърце.

Париж е, както пише и Хемингуей, един "безкраен празник". А по време на празник, когато добрият пер Ноел (по нашенски дядо Коледа) се е погрижил за всичко, е още по-безкраен празник.

Центърът е неописуемо осветен с най-различни светлини, гирлянди, и на нас, които идваме от страна дискотека (имаше тогава режим на тока, който светваше и изгасваше на определени интервали), не можем да повярваме на това безотговорно пилеене на електроенергия Мека зима е, улиците са пълни с хора, които излъчват радостно настроение, непознати се държат едни други като с роднини. Почивни дни са, но парижани няма да умрат от глад и жажда. Отляво и отдясно на големите улици можеш да купиш нещо за ядене и пиене, даже на прословутия булевард "Шан-з-елизе" до късно през нощта имаше отворени магазини за обувки, за класическа и развлекателна музика. От време на време някой по-тъмен мъж ще ти досади я с някое герданче, я с нещо друго, което изобщо не ти е потребно.

Вървя аз сред хората, радвам им се, защото това, което ме заобикаля, е моята представа за празник. А аз отивам на среща, която се забави с петнадесетина години, с една необикновена българка, с необикновена съдба.

Живял в София около деветосептемврийския преврат известен търговец - Владо Георгиев, още по-известен като бонвиван.

Дъщеря му Веселина, изключителна красавица, била израснала в разкош, заобиколена от най-известни хора.

От малка тя проявявала дарби и желание да се занимава с изкуство. И понеже била племенница на Кимон Георгиев, безпроблемно заминала да се учи в парижко училище по приложни изкуства.

(И сега малко жълтавини, споделени ни лично). Учила се тя за скулптура, ваейки с ръце глина. Но за да се издържа, занимавала се с вътрешно обзавеждане. И един ден срещнала един

много богат евреин, който си загубил ума по Веселина и всичко накрая свършило с брак.

А банята на семейството гледала към офис на един от най-могъщите и богати във Франция и Европа банкери - барон Едмонд де Ротшилд. Какво и как е ставало - не знам, но и той полудял по нашата българка, дълго я убеждавал да стане баронеса Ротшилд. И когато тя се съгласила, станала сделката между двамата евреи - един вид покупко-продажба - Ротшилд се разделил с голяма сума,а мъжът на Веселина - с красавицата.

Новата баронеса Ротшилд бързо се вписала в изисканото парижко общество с невероятното си физическо излъчване, с чара и интелигентността си и с по-свободния начин на живот.

Но минали няколко години и изведнъж - крах. Веселина не можела да има дете, а това фамилията Ротшилд не можела да допусне. И семейният съвет решил- развод.

Лина (така държеше да я наричат) тежко изживяла това събитие. Чувствайки в себе си пустота и самотност, но не забравяйки произхода си, тя често отивала в нашето посолство, даже помагала за разрешаване на някои проблеми. Там се запознала с моите бъдещи кумове, които бяха там на работа. Те я убедили да почне да посещава България.

И така, навръх Нова година я видях за първи път. Ще използвам думите на съпругата на барон Едмонд де Ротшилд:

"Моят мъж е

бил женен за най-красивата жена, която аз някога съм виждала през живота си.”

“Най-красивата жена” започна да посещава родината си, да обикаля и разглежда забележителностите й, предимно църкви и манастири. Аз се задомих, тя подържаше връзки с нашето семейство. Забелязахме, че хора които я съпровождаха в страната, успяваха под различни уж благовидни поводи да я ограбват. Тези хора щяха да станат опасни, ако бяха разбрали, че сме срещу тях. Но страх не страх, разказахме на Лина как я лъжат и я заклехме на никого да не казва за това. Тя беше потресена, остави ни адреса си в Париж и повече не стъпи в България.

Къщата на Лина е на най-централното място в Париж - до “Комеди Франсез”, неголяма, триетажна. На първия етаж живее прислугата, а другите два етажа са направо изложбени помещения. Всеки един от тях е обзаведен в стил от времето на Лудовиковците - всички мебели, свещници, най-различни дреболии, аксесоари, и

даже книгите са от съответната епоха

Обедът е на мансардния етаж, обзаведен с много вкус, артистичен и бохемски. Задължителната камина с постланите кожи пред нея, малки скулптурки, очевидно произведения на домакинята. Вътре има още един гостенин - очевидно приятел. Лина ме представя, разказва какво съм направил за нея преди години,запознава ни и после най-спокойно добавя на български:

- Той е педераст.

Не я знам тази дума дали има същото значение и на френски, но се изпотявам и вътрешно и външно. И това трае през целия обяд, който в момента ни сервират и който е поръчан от най-известния парижки ресторант "Максим". Защото вместо да се наслаждавам на храната, трябваше през цялото време тайно да наблюдавам кой прибор за какво е, кой сос къде се слага, а имаше и разни подложки за красота, които не ставаха за ядене. И до ден днешен не знам нито какво ядох, и бе ли то вкусно.

Човекът с по-специалните сексуални предпочитания бе приятен и забавен събеседник. А разговорът, който се водеше беше досущ

като взет от

романите на Балзак,

където се говореше за висшето френско общество. Ставаше дума за възстановената постановка на операта "Семирамида". Каква и откъде е главната героиня, как е пяла и играла, за постановката и другите изпълнители. Кои са били известните посетители, как са били облечени.

Приятен и забавен разговор, приятни и забавни събеседници. Но всичкото това ми идваше малко лековато и празновато. Може би като българче, обременено с други житейски проблеми, не бях прав в преценките си?

Завършихме обяда с по една глътка отлежал коняк "Плиска", който бях донесъл като армаган. Хубав коняк, качествен, но в каква сиромашка опаковка. И тогава, и сега не можем да представяме като хората качествените си продукти.

Останахме сами да разговаряме до късния следобед. Тя се оплака, че вече във Франция няма тези финансови възможности както преди, защото семейството на мъжа й се е погрижило за това. В Швейцария не признали развода й, затова там имала някои имоти. Но се канела всеки момент

да отиде да живее за постоянно в САЩ.

На изпроводяк ми каза, че не се е отблагодарила за услугата ми. Нищо не ми трябваше, само поисках една нейна снимка за спомен. И най-учудващото бе, че тя нямаше никаква своя индивидуална фотография изобщо. Сбогувахме се и аз повече не я ни видях, ни чух.

Коледни празници парижки. Стават чудеса, стават изненади. Запознах се в България с един парижанин на име Ален Сан. Умен, та умен! Говори немски и английски като матерни езици, защото ги е учил в съответните страни в най-престижни университети. Разглежда заедно с чешка режисьорка български забележителности. Общителен и много начетен, но малко синята кръв го мъчи. Избягва достъпа до хора, които не са от неговото тесто. Директор на Националния им институт по развитие на околната среда.

Обаждам му се и понеже и двамата сме свободни, пожелава да отидем в бистро "типично парижко", където не стъпват туристи. В Латинския квартал е. Бистрото е малко, много уютно. Масите са малки, за по двама или най-много за трима, постлани с много неприятни покривки - редуващи се червени и бели квадрати. Също като флаговете, които спират и пускат колите по автомобилните състезания.

Съдържателят Клод е приятел на Ален. Бивш състезател по велоспортове, шампион даже. След като приключил спортната си кариера, се намерили негови почитатели, които го финансирали да отвори това заведение.

Разполагаме се, на грозните покривки кацват две четвъртинки червено вино (такава е обедната доза на французина). Започваме приятен разговор и изведнъж до нас сяда Жан-Пол Белмондо

с някакъв слаб младеж с дълга коса и с още по-дълга пура ли, цигара ли в устата. Занемявам.

Ален вижда, че съм хипнотизиран и разбира причината.

- Нищо особено, такива са тук посетителите. Този младеж до Белмондо е американец - един от собствениците на голяма търговска верига.

Междувременно бутилки като нашата са вече на масата на нашите съседи. Изведнъж връхлита пътен полицай и пита чия е колата отвън. Белмондо казва, че е негова.

- Господин Белмондо, много Ви харесвам като актьор и няма да ви санкционирам.

Веднага приберете колата в

подземния гараж!

И Белмондо изчезва на момента със скорост, сякаш играе в криминален филм. Точно и безпрекословно изпълнение. Нямаше нашенските обяснения, оправдания, че и даже заплахи, че ще уволни служителя на реда. А аз се моля на Ален Клод да поиска разрешение от Белмондо да приказвам пет минути с него. Клод се съгласява, отива да посредничи, връща се с положителен отговор, но добавя:

- Моите клиенти идват тук, за да не бъдат обезпокоявани. Но понеже сте от източна страна, понеже Ален ми е приятел, правя едно голямо изключение. Отивайте само за пет минути и никакви снимки и автографи.

И ето ме изправен до масата на актьора.

- Господин Белмондо, Вие сте любим киноактьор в България. Сега прочетох, че Вие пак ще участвате в театрални постановки.

- Да, пак се връщам към театъра. Моята любов се дели между тези две изкуства - киното и театъра. За мен те са равностойни, но стана така, че филмите са ми повече от театралните постановки.

- Покорихте Европа. Не е ли време

за “Холивуд”?

- Имам и имах изгодни предложения за “Холивуд”. Но езикът, нова обстановка... Тука ми е достатъчно добре.

Толкова. Пет минути са си пет минути. А тези са такива, че ще се помнят цял живот.

Коледа е, българи. Светът ликува - родил се е Божият син, който слиза на земята, за да ни спаси от греховете ни и да ни научи да се обичаме. Нека да ликуваме и ние на този необикновен ден, да отблъснем черните мисли, да се откажем от песимизма си. Да отворим сърцата и душите си за Божията любов. Само тя носи живот, без нея е немислимо съществуването ни.