Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Георги Калоянчев: Калата - и после другите

В новогодишния си брой "168 часа" публикува откъси от "Истории за личности и буболечки (В мътилката на прехода)" - новата книга на Кеворк Кеворкян.

В нея журналистът по неповторим начин прави дисекция на известни личности. Между тях са и някои от най-любимите звезди на публиката у нас, с които той многократно е контактувал през годините. Създателят на "Всяка неделя" пише за книгата си: “Това са кратки “портрети на чувствата” - породени от конкретен факт, несъгласие или дори потресение. В тях ще се натъкнете на въздигания, но понякога и на пропадания - най-накрая и в неумолимата паст на Забравата. Ето и откъс от книгата: 

Правил съм няколко интервюта с Калата, запазил съм някакви откъси от тях - но все едно че нищо нямам. Тогава в онези моменти сме се заблуждавали, че нещо се случва, дори сме се забавлявали - но сега виждам, че съм съхранил една бледа сянка на този човек, нищо повече.

А сетне дойде Погромът, чието единствено предназначение сякаш беше да изравни всички -

социализмът не успя

да го направи,

ако изобщо е искал, но Преходът здраво се постара. И вече сме много щедри единствено, когато изпращаме някого.

Най-безталантните хора започнаха да въртят всякакви номера, навсякъде - и в Сатирата, разбира се: този бил партиен секретар (Калата играеше и тази роля), онзи профпредседател, сякаш това ги правеше по-малко актьори.

Започна геноцидът над авторитетите, ако имаше начин, новите демократи и концлагери щяха да открият за по-успелите - а Костов направо си каза, че до 1989 г. не е имало култура, макар че сетне се кротна, а може дори да е отишъл веднъж на театър.

А после започна и Голямото Разсъбличане - искаха да ги оголят и унижат до крайна степен.

И независимо от всичко немалко от тези хора удържаха и оцеляха - Калата беше един от тях. Но през 1996 г., когато Антон Стефанов го разпитва в една книга за историята на “Всяка неделя”, той

говори като смазан,

като пребит човек

То една вечер тръгнали и да го пребиват в тъмното, за да му вземат чантата - и едва когато той се развикал: “Не ме ли познаваш бе, момче?”, го оставили на мира. А един от онези гадове дори го потупал великодушно по рамото и рекъл: “Добре, че си ти!” Все пак не е спазил докрай паролата, че е нямало никаква култура.

Някакъв друг идиот пък го засякъл с колата си, Калата се подал от прозореца на своята, но докато му каже нещо, оня скочил да го бие. Но като го познал, се спрял и щедро махнал с ръка:

"А, добре, че си ти, иначе знаеш ли на какво щях да те направя!"

Калата не можеше да се начуди какъв свят е доживял. "Една вечер се връщам от турне и за да стигна до нас, трябва да пресека една горичка. Страх ме е бе, братче! - разказваше той. - Колегите ме гледат и аз им викам: Елате двама-трима да ме изпратите. Като жена ме изпращат! Това не е само с мен. Така е с всеки. Виждаш какви години доживяхме..."

Той представяше с увлечение тия битови истории - обаче човек се досещаше, че има предвид друго: другите побойници - тия в изкуството му, другите нахалници и безделници, които все искат да ти отмъкнат нещо.

Лошото е, че този погром тепърва започва - над паметта, имам предвид.

Минаха няколко години след великата 1989-а и хора като Калата бяха напълно изоставени - нямаше от кого да чуят една свястна промислена дума: какво всъщност правят, верни ли са на собствения си могъщ талант, или са го пречупили в някаква степен.