Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Нищо не се знае за останките на Ботев и други четници от Врачанския Балкан

Oзверените башибозуци, черкези, татари и арнаути след разгрома на четите и дружините на въстаниците са режели главите на техните предводители, забивали са ги на кол и са ги разнасяли, за да всяват страх сред раята. Това се е случило със Стоил и Таньо войвода, с поп Харитон и с други и по тази причина за съжаление не се знае къде са техните гробове и тленни останки.

Интересното е, че след толкова години има вероятност да са запазени останки на основния водач на Априлското въстание, чиято отрязана глава също е разнасяна на показ. Според новопоявили се данни

черепът на Бенковски

е намерен в

с. Голяма Желязна,

далече от лобното му място в Тетевенския Балкан.

Както е известно, Георги Бенковски, с истинско име Гаврил Груев Хлътев, е основна фигура в организацията и ръководител на Априлското въстание в 1876 г. в 4-ти Революционен окръг, и като цяло. Сам той казва малко преди погрома на въстанието и своята смърт: “Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!”

Той е роден в Копривщица на 21 септември 1843 г. Има две сестри – Куна и Василя. Има тежко детство, баща му Грую Хлътев, дребен и почтен търговец, умира през 1848 г. и това принуждава Гаврил да учи само до 3-ти клас в Основното Копривщенско училище, а след това майка му го дава да учи занаят – терзийство. По-късно, неудовлетворен от тази перспектива, става абаджийски чирак, после се отделя от майстора си и сам се залавя с търговия. Обикаля големите пазари в Цариград и на юг из Анадола. Има голям успех, печели и харчи много, но преживява внезапни обрати, които променят мисленето му и отношението му към живота и пътя, който трябва да следва един човек. Според неговите собствени думи пред Захарий Стоянов

човек трябва

да умее да лъже,

за да бъде успешен търговец. В продължение на десет години живее на различни места в Ориента – Смирна, Цариград, Анадола, Александрия, работейки всевъзможни неща. Една година е бил гавазин на персийския консул и носел такава хубава униформа, че хората го взимали за самия консул. Говорел седем езика – български, турски, гръцки, италиански, полски, румънски и персийски. Приемайки името Георги Бенковски, той активно се включва в предприетите от българската революционна емиграция действия по организирането на неуспялото Старозагорско въстание (1875 г.) с подпалване на Цариград и саможертвеното Априлско въстание, което единствено в ръководения от него IV революционен окръг избухва истински, а жестокото му потушаване довежда до обявяване на Руско-турската освободителна война.

В Букурещ се запознава със Стоян Заимов и се запалва по революционното дело. През лятото на 1875 г. той е включен в групата революционери-подпалвачи на Цариград. Целта на акта е да се предизвика смут в Османската империя. Групата пристига в имперската столица, но получава указания от Христо Ботев да прекъсне изпълнението на мисията, тъй като с нея би се компрометирало българското освободително движение. Бенковски се връща в Букурещ, където взема дейно участие в сформирането и работата на Гюргевския комитет, заседавал в периода 11-12 ноември – 25 декември 1875 г. и взел решение за въстание в България през пролетта на 1876 г.

Според плана на Гюргевския комитет Георги Бенковски е избран за помощник-апостол на IV Пловдивски революционен окръг с център Панагюрище и главен апостол Панайот Волов. Бенковски се откроява със своите качества и Волов

доброволно отстъпва мястото си на пръв апостол.

По време на обявяването на Априлското въстание, на 20 април 1876 г. в Копривщица, Бенковски е в Панагюрище заедно с повечето други апостоли. Когато разбира, че в Копривщица вече се бият, той обявява въстанието и в Панагюрище, след което бързо сформира чета и тръгва да вдига и околните села. Хвърковатата чета, с която неуморно обикаля целия регион и успява да мобилизира и мотивира много въстаници, играе централна роля във военните действия на въстанието.

Към четата се включват даже шестима хървати

от Далмация и един немец, които работят на жп станцията в Белово. Единият от тях, Стефан-Далматинеца, е последният им байрактар.

След жестокото потушаване на бунта в Панагюрския регион, Бенковски и четата се отправят към Тетевенския балкан, където на 25 май след предателство от страна на дядо Въльо пада в река Костина, пронизан от куршума на баш-потеряджията Рюзгяр Хаджи Ахмед ага. Главата му е пратена в Ботевград, а след това в София. Тези събития са документирани от Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“. Самият автор преживява по чудо организираната им засада.

Веднага след избавлението си Захари Стоянов се опитва да разбере каква е съдбата на другарите му от едно овчарче, което случайно среща в планината.

“Както му е редът и както го изисква българският обичай, дордето аз хапна, приятелят, който седна на едно коляно на тревата близо до мене, се заинтересува да узнае нещо по-подробно и по-обстоятелствено за моето положение в планината, за да знае кой му е ял хляба ни в туй, ни в онуй време.

- Как ти е името, братко? - попитах аз предварително.

- Иванчо - отговори той.

- В такъв случай аз не съм ял хляба на чужд човек и моето име е Иванчо - бе моят ласкателен отговор.

- Да не си и ти от другарите на попа? - попита Иванчо.

Аз настръхнах от думата поп и отговорих на запитвача нещо двусмислено, от което той нищо не можа да разбере, та затова

продължи разказа си с овчарска невинност:

- Преди два-три деня прекараха оттука башибозуците един поп, с много дълга брада и с вързани крака под коня отдолу. Неговото лице беше обляно с кръв, а снагата му, приказваха нашите чорбаджии, които го видели, била надупчена като решето с куршуми и сачми. Той вървеше най-напред, с един хубав кръст в ръце, който държеше отпреде си, като кога минува пренос в черкова. Подиря му вървеше един турчин, който носеше на ножа си една човешка глава, с руси подсукани мустаци, с червен калпак и с алено сукно отгоре, а отстрана имаше забодена една китка от паунови пера. Турците изкараха селяните да излязат и ги посрещнат. Ние помислихме, че тая глава е на някой войвода, но турците казали в селото; “Пезевенклер, хубаво го гледайте! Той щеше да ви стане крал.” Тая глава и попа откараха ги за Орхание. Казват, че тия били четирма души, от които единият избягал, а другият го хванаха тая заран, ей тука долу в реката...”

В бележка под линия в своите “Записки” Захари Стоянов пък пише за главата на революционера:

“Въобще

хващанието на Бенковски е било тържество за турците.

Около стотина души носели главата за Орхание и София. През селата по пътя им: Осиковци, Правец, Извор, Гложене и пр., отивал по-напред човек, който изкарвал селяните да излязат край селото и посрещнат конвоя. В с. Осиковци конвоят изгърмял около 500 пушки. Главата я носел един българин, побита на дълъг прът.”

През 2005 г. при ремонт на черквата в троянското село Голяма Желязна е открит стар тенекиен сандък, в който имало череп. В началото не е предизвикал никакъв интерес, тъй като не се знаело на кого е. В него обаче намират и дървена плочка, на която има полузаличен надпис на който се чете: “Г. Бенк...” и с основание може да се предполага, че това са останки на Георги Бенковски.

Лично съм ходил в черквата в Голяма Желязна, която е построена през 1857 г. и попът ми показа черепа. Тогава бяха предвидени и антропологически изследвания, но досега все още не са направени и за съжаление няма развитие по въпроса.

В селото има легенда за това, че

останките на прочутия войвода се пазят в черквата,

но не е известно как те са пренесени сравнително толкова далече от лобното му място в Тетевенско. Все пак има някои предположения. Така например смята се че, тъй като в това село е било развито грънчарството, родолюбиви българи, които докато са упражнявали този занаят, са обикаляли и по-надалеч. Когато са разбрали къде са останките, са ги взели или откупили и са ги прибрали в черквата на родното си село, като по този начин са успели да запазят черепа на героя за бъдните поколения.

Тази версия е много логична, тъй като има и други подобни случаи. По аналогичен начин в ботевградското село Скравена са запазени и черепите на 10 Ботеви четници от групата на Георги Апостолов, намерили смъртта си при разгрома на четата в Рашов дол край Ритлите на 2 юни 1876 година (21 май по стар стил).

На следващия ден цялото население на Скравена е изкарано да види шествието на башибозука, носещ забити на колове главите на четниците. Селските първенци Георги Стаменов и Петко Студенковски успяват да откупят главите и още същата вечер жените от селото ги измиват, увиват в домашно платно и погребват в двора на църквата. На 3 юни 1930 година, по предложение на поп Георги, тленните останки са извадени и изложени в специална витрина в църквата, а днес се съхраняват в специално изградена костница.

Нищо обаче не се знае за останките на Христо Ботев, Никола Симов-Курото и другите четници, загинали във Врачанския Балкан. Според сведения на оцелелите те са покрили телата им с отрязани шипкови храсти и са ги затрупали с камъни. Малко вероятно е това да е попречило на турците да се погаврят с останките им. Навярно поради тази неизвестност в началото на 60-те години на миналия век се породи упоритият слух, че Христо Ботев не е убит, а е бил пленен и все още е заточеник в Диарбекир, даже се появи и подписка, с която се иска българското правителство да направи необходимото за неговото освобождаване.

В хода на подготовката на въстанието Букурещкият комитет успява да събере известни средства и с тях закупува 530 пушки, 60 револвера, патрони за тях, саби, ножове, останали са пари и за униформи. Оказва се обаче,

че не може да се намерят достатъчно хора,

за да се въоръжат с тях. При това никой от старите войводи не се съгласява да оглави четата. За малко неин главатар да стане Стоил войвода, но той се връща към първоначалната си задача – с друга чета да влезе в България някъде около Тутракан и по пътя си да вдига селяните на бунт. Впрочем това е основната цел и на Ботевата чета. Въпреки че тя се сформира в състав от 205 души, опаковат в сандъци 300 пушки и друго оръжие, предназначено за тези, които смятат да привлекат за участие в бунта. Тръгват от Гюргево с кораба “Радецки” на 16 май. На 17 май към обяд стигат до с. Оряхово при устието на река Огоста и там завземат парахода. Неговият капитан Дагоберг Енглендер остава с отлични впечатления от отношението на бунтовниците към екипажа и пътниците. Затова, когато параходът стига до Видин и тамошния валия Осман паша иска срещу голяма сума да наеме кораба за превоз на неговите войници, с които да преследва четата, капитанът отказва. През това време четниците са слезли на брега, целунали са родната земя и са се заклели, ако трябва, да пожертват живота си за свободата на Отечеството.

Кои са тези 205 храбреци? Всички са млади мъже между 20 и 30 г. Само малка част от тях са участници във Втората българска легия, другите нямат никаква военна подготовка. Такъв е и войводата Христо Ботев. Затова за военен командир е определен поручик Никола Войновски. Знаменосец е Никола Симов-Курото. Пряпореца е ушит от Петранка Обретенова, дъщеря на баба Тонка, за Чернодренската чета, но след нейната гибел е съхранен от баба Тонка, която го дава на сина си Никола - участник в Ботевата чета.

Започва бойният път на четата. В Козлодуй разбиват черкезските башибозуци, вземат конете им и 8 каруци, от които правят обоз. На него са натоварени излишните пушки и другото снаряжение. Тръгват в строг боен ред - отпред се движи ариегард от 30-40 души, а останалите в две колони. Стигат до с. Бутан, където правят мост, за да преминат придошлата река. В селото ги посрещат радушно, но на призива мъжете да се присъединят към четата, никой не откликва.

След руско-турските войни от началатто на XIX в. една значителна част от българското население в Северозападна България, под давлението на руски емисари, се преселва в Молдавия, Бесарабия и Украйна. Оказват се основателни опасенията на Раковски, че напуснатите земи ще бъдат заселени с черкези, татари, арнаути, затова той се бори срещу преселничеството. И докато на останалото по своите места българско население е

забранено притежаването

на оръжие,

новите заселници са въоръжени и те са опора на османската власт.

Това се потвърждава и при следващата спирка на четата в с. Баница. Очаквало се е там към четата да се присъединят към 400 души, но се оказва, че само местният даскал се включва в нея. Тук става и първото сражение, защото турски башибозук и черкезки банди нападат четата. Даскалът, който познава местността, ги води при Милин камък, където според него има удобни позиции за отбрана. Това се оказва донякъде вярно. Там Войновски разполага четниците зад скалите в трикръгова отбрана, шахматно разположени, и им нарежда да стрелят само когато са сигурни, че ще улучат. На 19 май срещу тях настъпват башибозуците от селата Баница и Мраморен, 8 черкезки банди и два бюлюка редовна войска. Четниците отбиват 4 атаки, нанасят значителни загуби на нападателите, но и те дават жертви, сред които е и знаменосецът Никола Симов. Когато на 20 май се изтеглят към връх Околчица,

Ботев казва, че е позорно

да отстъпват,

а трябва те да атакуват. За да даде личен пример, яхва коня и сам със сабя се спуска срещу душманите. Войновски веднага изпраща двама четници, също на коне, които да върнат войводата на безопасно място. Но той като че ли е обречен. Към 16 ч. един куршум го пронизва в челото и Ботев умира. Има много версии за това кой го е прострелял, но това е отделен въпрос.

След смъртта на Ботев за войвода на четата е обявен Никола Войновски. Той всъщност поема командването само на една трета от нея, а другите се разделят на две половини и тръгват в различни посоки. Повече от месец турците ги преследват. Загиват 94, 26 са заловени и осъдени на заточение, оцеляват 76, последният умира през 1944 г. Всичките те са извървели пътя на подвига и безсмъртието, защото “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.”

Коментара ()

Вашият коментар