Явно нямаме инструмент да прекратим поведение на пътя като на Дебора. Ами измислете го!

Лято е. Жега е. Морето зове. Купонът тече. На полето се лее жетварска пот, на морето се лее студена бира и кой в каквото там реши да избликне удоволствието си от почивката или да удави мъката, че тя не е вечна. 

Тъй някак поетично гледам да го докарам, щото това, което ще подкарам, изобщо не е за “със сто километра в час аз съм номер еднооо”, щото номер едно обикновено влиза в черните хроники. Оня ден поредната катастрофа край Поморие не е нещо изключително, не е чудо невиждано, не е да не се е случвало, не е да не сме свикнали с несъобразена скорост, бабаитлък и размекнати мозъци. Всекидневие е някой да изпищи на умряло по пътищата на родината.

В тази катастрофа без свидни жертви, случила се посред бял ден (около 17,40 ч) на двойното кръстовище в Поморие посока Слънчев бряг, един автомобил, тръгнал да изпреварва друг, не успял, та се треснал в мантинелата и тръшнал колата на семейство от Молдова. Нищо кой знае какво, нали?

 Ама не е!

Случаят, по юридически речено, е рецидив. Причинителката на катастрофата е фолк певицата Дебора. Да, да, топло, топло, същата онази, дето миналата година пак причини катастрофа, шофирайки тип фолк песента “бясно карай на червено” с 2,07 промила в кръвта. Тя се призна за виновна през март тази година и получи  съответната условна присъда. И тук идва интересното.

Вместо да си седне чинно на шофьорската книжка, която ѝ е била отнета, т. нар. фолк дива дивее по аутобаните този път с 3,14 промила. Повтарям - посред бял ден. И най-интересното (което е леко ужасно от гледна точка на нормалния човек), с шестгодишното си момченце на задната седалка.

Да, бе, всички знаем как алкохолът те превръща от мишка в лъв, как падат моралните задръжки, как егото надвиква разума с бабаитското всичко мога, всичко знам, аз вълшебник съм голям, та яхаш коня и свободата, Санчо, летя със колата, с колата летя, хей, живот, здравей, здравей... Алоооо, госпожа, това, дето съм употребила думи “морал” и “разум”, е за благозвучие и от уважение към читателя. И към роднините, които имаш, които са роднини и на детето ти. С кой акъл го излагаш на опасност?! Майка?! Не съдя, само се чудя и дивя как грабваш детенце, ръгаш на задната седалка и пришпорваш колата, след като си станала от масата при тази бая напоителна и за мъж бабанка пиянка. Моят ум, не само майчински, не само женски, а средностатистически хомосапиенски не го побира. 

 Не оспорвам, че всеки има различен праг на поносимост, хайде холан, и ний сме внасяли щедри вноски към винпромите, никому нищо човешко не е чуждо, ама човешко, бе! 

На никого не броя чашите и не давам тон в живота, всеки сам си преценя, нали? Точно този изкълчен глагол употребявам нарочно. В контекста на извършеното престъпление от пристъпилата закона. Дали ще лежи ефективно, след като е в изпитателен срок и с действието е застрашила живота на детето си и на засегнатото в предизвиканата от нея катастрофа семейство, което в нищо не е виновно, дошло е от Молдова да се порадва на нашето Черноморие. 

Освен ако... Аха, сещате ли се защо употребявам тази дума, която е най-хлъзгавата в езика ни. В историята и в живота не съществува “ако”. В някои параметри на общественото устройство обаче съществуват вратички и там понякога условността на думите се налага. И не е въпросът в безхаберието, въпросът е в чувството за безнаказаност.

Хванаха ме в престъпление, признах си, размина ми се, значи пак ще мина между капките. Познато ли ви е това преминаване? И аз съм минавала между капките - да не ме изпитат, когато съм с ненаучен урок, да не ми се падне билет, по който не мога да говоря, да се скатая от някакъв ангажимент, хиляди дребни нещица, от които обаче пострадавша мога да бъда единствено аз. И да ми висят като обици на ушите. И в момента подрънкват, за да напомнят, че най-правилно се минава между капките под чадъра на самосъзнанието.

 Гневна съм, защото ме е яд, че явно нямаме инструмент за прекратяване на подобни деяния веднъж завинаги. Закони има, следователно има и нарушители. Нищо ново под слънцето, което сърдито пече над поредния, но не последен случай на...

Хайде де, измислете го. Глупост, бабаитлък, свръхсамочувствие, липса на възпитание, липса на отговорност, липса, липса, липса на всичко, което го хваща липсата в един бавен марш покрай забързаните ни дни и нощи, с които преминава животът ни, покрай камарите препъни камъчета, на които не обръщаме внимание, щото ний сме по магистралата и подробностите от пейзажа наоколо не ни интересуват. Докога? Докато се обърне колата. А в нея са децата ни. Нашите. Всичките.