Първата грешки на съвременните леви либерали е вярата, че всички хора и общества са равностойни и еднакво-ценни във всяко едно отношение. Оттук тръгва и първоначалната идея за превръщане на западната цивилизация в на амалгама от различни култури и институции, които често са несъвместими... По-късно Левите неолиберали се опитват от половин век да наложат идеологията, проповядваща почти репресивна, насилствена мултикултурализация на западните общества с цел разбиване на господстващата политико-икономическа формула на съвременния цивилизован свят – тази, която те /както и всички марксисти/ разбират като капитализъм. Първоначалната идея на мултикултурализма – за равностойност на всички култури – има смисъл в самия факт, че светът е мултикултурен. Но вкарването на идеология на мултикултурализма в рамките на съвременната западна цивилизация, всъщност цели да ликвидира нейната същност и смисъл, вкарвайки в нея "незападни" елементи, несъвместими с основните "западни" ценности - равенство пред закона, толерантност, свобода и справедливост.

Нашата цивилизация е „западна“ в смисъл, че основните и елементи са се формирали в лоното на развитието на „запада“ – от антична гръко-римска към християнска и към модерната либерална цивилизация днес. В същото време исторически западната цивилизация, превръщайки се в световна, е „всмукала“ в себе си всички ценни елементи на незападните култури и цивилизации, които постепенно са се вплели повече или по-малко в нея – особено постиженията на византийската цивилизация и на средновековната арабската култура.

Но за да бъде осигурена ляволибералната идеология за насилствена мултикултурализация следваше да се обезценят постиженията на западната цивилизация, да се подкопае европоцентризма и американоцентризма на западния човек и да се наложи антизападен полицентризъм. Наистина прозападния центризъм исторически пречи да се разбират незападните общества и култури, с които исторически Западът се е сблъсквал, а и днес се сблъсква на своя собствена почва. Цивилизационните сблъсъци в миналото с православната византийска цивилизация и с арабо-ислямската култура обаче са не само сблъсък, както смята Хънтингтън, но и взаимодействие и взаимно обогатяване, от които се възползва повече победилият Запад, докато една след друга незападните източни цивилизации "потънаха в пясъците на историята".

На второ място идеите на съвременните леви неолиберали за равенството са взаимствани почти изцяло от марксизма. За тях всички хора – независимо от раса, националност, етнос, религия и пр. са не само равностойни като човешки същества, но уравнилирани в ценностно отношение , независимо от техния принос и качества. И ако на практика не са уравнилирани, те трябва да се нивелират в прокрустовото ложе на уравниловката дори с цената на нарушаването на закона! Типичен пример за това е политиката на Меркел, която в името на ултралибералната уравниловка повика милиони емигранти от Африка , Близкия и Далечния изток, отъждествявайки ги с качествата на прогонените от Централна и Източна Европа в Западна Германия 12 милиона немци след края на Втората световна война.

Всъщност хората са различни в смисъл на неравни и неравностойни, освен пред закона. Но това не е проява на расизъм!

За разлика от днешните ултралиберали, класическите либерали смятат, че всички хора са равни, но са различни и в този смисъл неравностойни. Те са равни само пред закона, т.е. в достойнството и правата си, но са различни всяко друго отношение. И опитите насилствено да се изравнят води до днешните интрактабилни културни конфликти в Европа и Америка.

На второ място съвременните леви ултралиберали задълбочават идеологическата пропаст с класическата десница – с консерватори и християндемократи. За тях консерватор е тъждествено с реакционер, противник на прогреса, на демокрацията и дори фашист! В голяма степен и по този свой идеологически постулат те се доближават до крайните социалисти и комунисти.

На трето място левите неолиберали задълбочават идеологическата пропаст между тях и десните либерали, приемайки по същество марксистката теза, че днес господство крайно десен неолиберален модел.

Наистина теоретиците на Австрийската и Чикагската школи, възгледите на Хайек, Мизес и Фридман, десният икономически неолиберализъм наистина няма нищо общо с неолиберализма на новите леви ултралиберали, които са приели тезите на културалния марксизъм, а икономическите им възгледи са по-близо до неолиберализма от 30-те години, който е сроден с господствалия от края на 30-те до края на 70-те години на ХХ-ти век Кейнсиански икономически модел.

Що се отнася до желания политическия модел, левите неолиберали отричат постиженията на неоконсерватизма, довел до победа над главната заплаха за съществуването на западната цивилизация - комунизма.

Оттук произтича според мене и погрешното отъждествяване от страна на левите неолиберали на последвателния посткомунистически авторитаризъм на Путин с неуравновесения националпопулизъм на Тръмп и на ултраконсервативния национализъм на Орбан дори с националсоциализма на Хитлер. Разбира се трябва да признаем, че те имат едно единствено оправдание, но не и основание - все пак ляволибералната Меркел не е умерения либерален консерватор Кол, а Тръмп съвсем не е Рейгън!

Всъщност новите неоконсерватори възникнаха именно от кризата на ултралибералния политически и икономически модел. Това не е нещо ново - през 70 те години на ХХ-ти век тогавашният неоконсерватизъм възникна от кризата на тогавашния либерализъм.

Но днес за левите центристки настроени ултралиберали „десните“ - класически либерали, републиканци и консерватори не са част от демократичния консенсус, а се приравняват с комунисти, фашисти и нацисти! За това спомагат разбира се и политиките на някои нови десни лидери като Тръмп и Орбан, които наистина предлагат промяна на политическия модел, което означава преход от либерална към нелиберална демокрация - нещо, с което либералите не могат да се съгласят.

Победата над националсоциализма и половин век по-късно над комунизма е заслуга не само на либерализма, но и на консерватизма и социалдемокрацията като триединна политическа цялост в модела на съвременната либерална демокрация. Всяко едно от трите големи политически семейства в края на ХХ-ти век спомогна за победата над комунизма. Либералният подход в битката за човешките права ускори краха на комунизма, а социалдемократите показаха предимствата на демократичния социализъм пред тоталитарния комунизъм. Но трябваше да се появи твърдата политика на десния консерватор Роналд Рейгън в сътрудничество с Маргарет Тачър, Хелмут Кол, Папа Йоан Павел Втори и социалиста Митеран и разбира се осъзнаването на икономическия грах на комунизма от Горбачов, за да се приключи с комунистическия проект в световен мащаб.

Що се отнася до кризата на съвременния модел на либерална демокрация - то не може да се отрече. И търсенето на по-десни демократични алтернативи на този модел не е престъпление, а неизбежен резултат от световната политическа констелация.

Анализът е от фейсбук