Най-добрият ми приятел от ранно детство беше германец. Вярно, майка му е българка, но баща му е германец и затова Дàниел отиде да живее в Берлин след 3-ти клас.

Всяко лято се връщаше тук и изкарвахме по цял ден заедно, вършейки всякакви белѝ, като веднъж дори се качихме до нивото на 12. етаж на кран, с непоколебима, но и безразсъдна момчешка смелост.

Родителите ми съвсем сериозно твърдяха, че имат три деца - мен, брат ми и Дàниел.

Когато бяхме на по 12, разбира се, цяло лято не спрях да се шегувам с него за това как ги бихме на световното в Щатите. После му се подигравах за това как през 1998 г. на световото във Франция тогавашният треньор на Маншафта Берти Фогтс беше казал, че „няма да допуснат втора България”, но не беше казал нищо за „първа Хърватска”, след като хърватите биха немците на четвъртфиналите.

Но винаги тайно, а и нерядко явно подкрепях германския национален отбор, защото знаех, че това ще зарадва моя брат от друга майка.

Освен това още през лятото на 1995 г., когато ме приеха в Класическата гимназия, избрах да бъда в немската паралелка, за да мога да разбера всички онези текстове на Die Toten Hosen, Die Ärzte и Rammstein, за които Дàниел ми беше разказвал колко красива поезия са.

Дани си тръгна от този свят само на 24 годинии остави у мен и моето семейство болка, която никога няма да отмине, но поне понякога ще бъде туширана за кратко, когато се случват неща, които знам, че биха го зарадвали.

Затова празнувах световната купа на Германия преди 4 години и се вълнувах за всеки мач на германците.

С годините отидох много пъти в Германия и създадох много приятелства с германци, които се превърнаха в скъпи за сърцето ми хора, умножавайки многократно причините да обичам страната и народа ѝ.

Затова днес, а и до края ще подкрепям Германия!

Deutschland vor, noch ein Tor!