Oбичам вечерните си разходки до залива на Сан Франциско, в светлината на залявазващото слънце, покрай мекия блясък на водата и хладния повей на студения океан. Обичам да съм сама и избирам винаги по-празните пътеки. Обичам да слушам тишината, запълнена само с естествени природни звуци... Така мозъкът ми си почива... И днес излязох до водата, беше тихо и празно. Точно както ми харесва. Закрачих бодро по пътеката, но с досада установих, че към мен се задава една странна фигура на мъж – с бейзболна шапка окичена с пролетни полски цветя -- жълти, оранжеви, сини... Главата му приличаше на храст. Приближих се още малко и зад него видях някакво черно същество тромаво да се клатушка. Не можех да разбера какво е. И точно в този момент мъжът ми извика: „Спри! Не мърдай и не показвай агресия, ако не искаш текила да те разкъса!” Аз се вцепених, а мъжът се захили с висок глас, ужасно доволен от шегата си. Текила се оказа едно уродливо куче с размер на котка с неизвестна за мен порода, което едвам влачеше крака и дишаше тежко. Дотътри се до мен и се опита да бъде дружелюбно, но се измори да мята с опашка и просто клекна до обувките ми. „Текила сигурно е на 100 години,” казах на мъжа загрижено. „По кучешки години е толкова – сега е на 17 и за да не умре, я карам всеки ден да ходи по две мили,” гордо ми отговори той. „При това положение Текила ще живее вечно,” му отвърнах с усмивка и тъкмо да го подмина, реших да го попитам, защо си е кръстил кучето Текила.

„Когато бях дете и чакахме ядрената атака от Русия, ни караха в училище да се крием под масата с противогази. Тогава учителят ни каза, че при ядрена атака той лично освен противогаз, ще има и шише Текила под масата. Това съм го запомнил от дете и затова кучето ми се казва Текила.” Аз прихнах да се смея и му казах, че и аз съм седяла под масата с противогаз от другата страна на океана по това време, докато чаках американците да пуснат бомбата на главата ми, но за съжаление никой не е споменавал за текила. А уж при комунизма имаше „грижа за човека...” Както и да е, оказахме се връстници с този тип. Побъбрихме малко и преди да продължа му казах да изпие една текила от мое име за здравето на Текила. Пичът много се въодушеви. „А искаш ли сега да пийнем за нейното здраве?” като бързо извади малко шишенце текила от раницата си. Тогава вече не издържах на комизма на ситуацията и се загърчих от смях. Казах му че имам още две мили до вкъщи и ако се нагълтам с текила ще преплета краката по-зле от неговата Текила. Мъжът видимо се разочарова. „Е може би друг път....” „Може би,” отвърнах с усмивка и забързах напред. Мъжът постоя малко на пътеката и тръгна в своята си посока с Текила клатушкаща се зад него със ситни стъпки, все едно мъкнеща на гърба си цялата непосилна тежест на Студената война...