Фестивалът в Пловдив беше прекрасен

Bтази страна от време на време се случват прекрасни неща. Ама много прекрасни. Неща, които могат да те накарат да изтеглиш зениците си малко по към небето, сърцето ти да изскочи малко по-встрани, артериите и вените ти да разпукат вятъра.

Третото издание на “Пловдив джаз фест”, което се случи от 1 до 4 ноември в града под тепетата, е едно от тези неща. И това мога да го заявя с пълна убеденост. Няма да изреждам музикантите, които бяха поканени на фестивала. Само ще кажа, че са едни от изпълнителите, които узаконяват величието на тази музика, карат те да се гмуркаш в мъдростта й и през нея да чистиш душевните си фибри. Да се превръщаш в чисто нов и единствен. Да се изтласкаш на километри от пошлото, тъпото, грозното, битовото. Провокират те да опресниш всичките си детски мечти, да ходиш сред жълтото на есента с една идея по-висок, по-горд и аристократичен.

Всъщност винаги съм смятал, че джазът е измислен точно за това - да те вкарва в различни хармонии, да те маха от всички дисхармонии, да произвежда от депресиите философия, да изкарва прашасалата ти лична естетика наяве. И още, че джазът е нещо като лупа, през която можем да видим и усетим света и вселената по един много по-различен начин, да се потопим в приливите на живота по-празнично и достоверно.

Да направим от тъгата си ваза с цветя. Всичко това поне според мен, но знам, че не само, се случи в Пловдив. Случи се това, което наистина те кара да повярваш, че и тук не всичко е изгубено. И колкото и да говорим за всякакви демографски и подобни кризи, когато видиш публиката на “Пловдив джаз феста”, когато видиш озарението й, наистина се усмихваш.

Специално искам да подчертая това, да го натъртя - за лицата в залата, за одухотворените погледи, за цялостното им движение в пространството. Българи, останали в България, изповядващи една много различна естетика на фона на всички онези неща, които непрекъснато повтаряме, уж им се гневим, но те си продължават.

Говоря за чалгари, джигити, неомутри и подобни. Говоря за голямата “силиконова” долина, в която се превърна България. Говоря за пълното подценяване и зачеркване на елементарни ценности.

Но в Пловдив през тези дни всичко бе различно. Всичко бе красота и мъдрост. Всичко бе една огромна контра на онези неща, които споменах по-горе. Сякаш на инат, че и такива хора има останали тук, че не всички умни и образовани си тръгнаха оттук, че и тук има пространства или процепи за подобни души.

Тук отварям една малка скоба. Колкото и да се говори, че много от нашите сънародници тръгнаха оттук, за да търсят богатство там, истината е, че мнозина го направиха и заради друго - заради липсата на елементарен регламент за много неща.

Тръгнаха си, защото тарикатските усмивки им дойдоха в повече Защото, ако си честен, почтен, не си в схеми, игри и подобни работи, шансовете ти да оцелееш не са никак големи. Почти ги няма.

И точно такива чудеса като “Пловдив джаз фест” поне за няколко дни ти дават малко светлина, чист въздух, изпълват те с упои и сказания.

Накрая, но може би и най-важното, знам какво й струва на джаз примата Мирослава Кацарова да прави този празник. Жестоки, бих казал нечовешки усилия. Това е огромен труд. Това е героизъм в мирно време.

Много би ми се искало особено след абсолютния успех на последното издание. Мирослава Кацарова да има повече съмишленици, меценати, хора, които биха протегнали ръка. Дано! Защото вече трудно мога да си представя България, не само Пловдив, без нейния фестивал. Да си представя артистичната карта на страната без тези няколко лъча неонова мъдрост. Да си представя ноември без “Пловдив джаз фест”.