Остарявам ли, не знам.

В последните години да има един зачислен гол към постановка си е традиция. Обикновено той е мъж . Та, той или свободен и волен (ерго, гол) или порочен и еблив (ерго... гол).

Преди известно време, подкокоросана от стотици хора, отидох на Хамлет на Явор Гърдев. Заведох приятелка. Тя, милата, е ходила на два театъра в живота си и единият бил Хамлет преди петнайсет години някъде си.

"Хамлет беше гол" ми довери тя. "Дибидюс. Учителката, която ни заведе, не знаеше и страшно се притесни, имаше скандали от родители"

Сядаме да гледаме, всички обичайно крещят, тоя път са направили пътека над публиката, за да ни крещят по-близо до ухото и хоп, ХАМЛЕТ СИ СЕ СЪБЛЕЧЕ.

"Ха, той пак е гол, нищо не е мръднало" тържествуващо ми шепне тя, а аз искам да умра.

После гледах и други голи. Някои оставаха по гащи. Се пак. Но неизменно си трябва по един гол.

Чудя се в това общество ли е проблемът. Че още не сме съзрели сексуално и още си хихикаме в шепите като видим нещо "по така". Че още някой по гащи е магнит, новина, скандал и средство за изразяване.

А то някакси неусетно стана 2017 година. И да. На мен (персонално, не общочовешки) това ми е до-сад-но, скучно, празно време, изгубени минути, похабено квадратче в обективната действителност.

Голотата е емотикон. Неспособност с други изразни средства ( в случая на интернет, с думи) да кажеш нещо, та слагаш жълто човече/голо човече.

Голотата е като да правиш смешка със спъване. Човек, стига вече спъване. Не е смешно.

Айрол.

*Елисавета Белобрадова във фейсбук