l Тодор Живков нарежда да разбият живота на Джобния Херкулес заради бягството му в южната ни съседка, но пачките в зелено успокояват духовете.

l Иван Абаджиев го харесва заради вниманието, с което подрежда дисковете върху щангата.

l “Сивите вълци” му помогнаха да се измъкне от Държавна сигурност.

“Добре дошли”, успява да промълви Наим Сюлейманоглу, въпреки че машините около него пищят предупредително. Най-добрите турски лекари са се събрали около леглото на великия щангист, но в очите им се чете безпомощност. Диагнозата е ясна, а изходът е само един - спешно трябва да бъде направена чернодробна трансплантация на трикратния олимпийски шампион.

Цяла Турция е ангажирана с проблема. Лично президентът Реджеп Ердоган звъни телефони, за да бъде ускорена процедурата по намиране на подходящ донор. Един от символите на турския спорт не може да чака дълго. Часовете му са преброени.

Приятелите му казват, че той сам се е докарал до това състояние, след като така и не успява да се раздели с чашката.

Но има и друга теория. Според нея Сюлейманоглу още навремето нанася непоправими поражения на организма си, вземайки възможно най-силния допинг. Алкохолът усложнява положението и така се стига до критичната ситуация.

В Турция се молят да се случи чудо, в България също следят със затаен дъх битката на лекарите за живота на спортната звезда.

Защото той може и да е символ на турския спорт, но е поел първа глътка въздух на българска земя, учи в българско училище и прави първите си стъпки в спорта под ръководството на български треньори.

Да, той можеше да спечели всички тези олимпийски, световни и европейски титли за българския спорт, но възродителният процес се оказва повратен момент в живота му.

Наим отказва да се прекръсти на Наум и бяга в Турция, където приемат с отворени обятия вече изградения талант и го пращат да твори история. Но за това - след малко. Редно е да се кажат няколко думи за детството на шампиона, който ще се превърне в най-успелия щангист за всички времена.

Наим Сюлейманоглу се ражда на 23 януари 1967 г. в семейство на български турци в село Птичар. Баща му е миньор в рудник "Звездел" и по спомените на съселяните му е мъж канара. Синът не е наследил физическите му данни, но въпреки това още отрано влиза в залата да тренира с непосилно тежките щанги. Кръвта вода не става и Наим бързо започва да трупа физическа мощ, увеличавайки тежестта на щангата.

После се намесва и съдбата. Папата на българските щанги Иван Абаджиев отива да гледа лично републиканското първенство в Кърджали, за да си набележи таланти.

"Видях го с какво внимание слага дисковете върху щангата. Хареса ми как се отнася към работата си и реших да го изпробвам. Предимството му беше, че е "турче". Те изпълняваха много по-безпрекословно заповедите ми в залата, докато българчетата все гледаха нещо да изхитреят и да се скатаят", ще разкаже по-късно вече покойният Иван Абаджиев.

Наим не хитрее и попива както съветите на Старшията, така и хапчетата му. Успехите не закъсняват.

На 15 години Наим вече е световен юношески шампион, а на 16 подобрява всички световни рекорди за мъже в категорията до 56 кг. На 18 поставя нови 3 световни рекорда. Комунистическата власт му се радва и предвкусва истински урожай от златни медали на всички възможни форуми. Младокът набързо е произведен вгГерой на социалистическия труд и почетен гражданин на Кърджали и Момчилград.

Само лошият късмет го спира от първия му златен медал на олимпиадата в Лос Анджелис. България се присъединява към бойкота на СССР и васалните му комунистически държави и не праща свои спортисти в САЩ. Но няма проблем, след 4 години има нови игри и тогава Наим ще вземе това, за което е трениран от Иван Абаджиев.

Той наистина го взима, но по време на награждаването най-високо се вдига не българското, а турското знаме. Защото през 1986 г. Наим хвърля на боклука българския си паспорт и взема турско гражданство.

Бягството му в южната ни съседка нанася жесток удар под кръста на тоталитарния режим у нас. Комунистическата пропаганда очаква от него медали и почести, с които да доказва пред Запада превъзходството на социалистическата система за развитие на спорта. Никой не може и да предположи, че послушният щангист ще се измъкне по терлици и ще отиде да се състезава за държава, която на всичкото отгоре по онова време ни е враг.

Причината за бягството му е започналият през 1984 г. възродителен процес, по време на който всички български турци трябва да се сдобият с нови и добре звучащи по нашенски имена.

Отговорниците по прекръстването викат изгряващата звезда в щангите и му съобщават, че от утре ще се казва Наум Шаламанов.

Изненадващо спортистът отказва да си вземе новия паспорт. Предупреждават го, че подобно държание ще му струва изваждането от националния отбор, а ако продължи да упорства, може и в лагер да го пратят. Въпреки това Джобния Херкулес не спира да се бунтува.

"Нямаше как да ме прекършат. Какво е това чудо 19 години да си се казвал Наим, а след това да ти кажат, че си Наум. Трябваше да ставам сутрин и да си повтарям новото име, че да не го забравя. Плашеха ме с изгонване от спорта, разказваха ми за пратените в трудовите лагери на смъртта. Принудиха ме да избягам от държавата, в която съм се родил и която обичах", ще разкаже в една от редките си изповеди по случая Наим Сюлейманоглу. Според собствените му думи по време на официално събитие с участието на спортни звезди и комунистически лидери той се засякъл лично с първия в държавата Тодор Живков. И в прав текст му заявил, че ще избяга от държавата при първия възможен момент. Тато нищо не му казал, но наредил агенти на Държавна сигурност да следят щангиста на всяка крачка.

"Денонощно ме пазеха цели орди цивилни и униформени полицаи. Конвои! Не можех да мръдна, без някой да е до мен на половин метър", разказа навремето пред турски вестник Джобния Херкулес. И все пак успява да избяга. Според една от версиите дезертьорството му е уредено от агенти на националистическата организация "Сивите вълци", от чиито среди бе и атентаторът срещу папа Йоан Павел Втори Али Агджа.

Планът е задействан по време на световната купа по вдигане на тежести в Мелбърн. 19-годишният тогава щангист е уведомен предварително, че ще му помогнат да се измъкне, от пазачите си, а подробностите ще научи в последния момент. Отборът ни заминава за Австралия, където се представяме повече от добре. След края на състезанията идва време и за традиционния банкет. В разгара на веселбата до Наим се приближава мъж, който му нарежда да напусне купона с оправданието, че се е почувствал зле. Младият мъж изпълнява указанията и се измъква навън, където го очаква кола с трима мъже. Те го откарват в апартамент в покрайнините на Мелбърн, където престояват 48 часа. През това време българският щаб бие тревога, търси помощта на полицията, но от известния ни щангист няма и следа. Отборът се качва на самолета за България, а водачите му са с подвити опашки.

Страхуват се от гнева на началниците си, че са изпуснали по толкова елементарен начин най-важния член на групата. Сюлейманоглу се качва на самолета за Лондон и оттам лети за Истанбул. Още на летището щангистът целува турското знаме, а веднага след това е приет от президента Тургут Йозал. Новите му сънародници осигуряват и кола, и апартамент, и голяма заплата. От него се иска само да тренира здраво и да печели медали.

Но се явява непреодолим проблем. Съседите от България са побеснели от бягството на своята звезда и са готови на всичко, за да му стъжнят живота.

Лично Тодор Живков нарежда на подчинените си да осуетят участието на Наим Сюлейманоглу на олимпиадата в Сеул. От родната федерация по вдигане на тежести пращат всички необходими документи до международната, за да докажат бягството на българския спортист, и искат правата му да бъдат отнети завинаги. В този критичен момент турците се изхитряват да излекуват националистическите настроения в по-малката си съседка с помощта на най-ефикасното лекарство в света.

Според официалната версия турците плащат 1 млн. долара за Наим, а според неофициалната става дума за седем пъти по-голяма сума. Пачките в зелено успокояват духовете у нас и страната ни оттегля претенциите си към дезертьора. Той от своя страна се отблагодарява по най-добрия начин на новата си родина, печелейки златните медали на три поредни олимпиади - в Сеул, Барселона и Атланта.

Как Наим не успя в политиката и загуби състоянието си, четете в печатното издание