И до днес остава мистерия защо куфарът на прокурора Щеуи се бе оказал в стая 618 на хотел “Тибести” в Бенгази.

Месец преди ембаргото над Либия да бъде свалено в придобилия митична слава хотел “Тибести” в Бенгази се разиграва епизод, сякаш изваден от шпионски роман.

Часът е 15,30. Време, в което всичко е замряло. Равномерното тихо хрипане на климатика е единственият шум в стая 805. Докато истеричният звън на телефона не дава сигнал за началото на един много интересен следобед.

“Ало, ако искаш, можеш да минеш да се видим за малко”, казва на арабски с мелодичен тембър жената, която се обажда. Следва много кратък отговор за потвърждение и разговорът приключва.

Мъжът от стая 805 сякаш се колебае за миг, после взима небрежно захвърлената до лаптопа на бюрото елегантна чанта “Ронкати” и енергично се спуска два етажа по-долу. Тихото почукване на стая номер 618 има почти незабавен ефект. Вратата отваря млада либийка в дълга домашна роба и разпуснати коси. Прави му едва забележим знак с глава да влезе и заключва вратата. В стаята цари полумрак - завесите са плътно спуснати. Пак с кимване жената го насочва към голямото двойно легло.

Мъжът едва сдържа вълнението си. По средата на леглото е отворен огромен черен куфар “Самсонайт”. Пълен е с документи, част от които са пръснати и наоколо. Мъжът кимва с благодарност и пита лаконично:

“Колко време имам?” 

“Ами не повече от час”, отговаря тя и се настанява във фотьойла. Сякаш на секундата мъжът забравя за нея - вниманието му вече е съсредоточено изцяло върху купищата документи. Внимателно започва да прехвърля папките. След около 30 минути съдържанието на куфара е пресято. От хилядите ситно изписани на арабски език страници са отделени едва 50-ина, които безмълвно потъват в неговото “Ронкати”.

“Връщам се след малко”, казва той и бързо напуска стаята. Следобедната дрямка на Идрис, собственик на книжарница “Ал Менар” в Бенгази, е прекъсната от добре облечен мъж.

“Направи ми по две копия от всичко, което е вътре”, казва с триполитански диалект непознатият.

Идрис взема документите, но е заинтригуван от изненадващото посещение, защото този човек определено не е либиец. Поглежда бегло първите няколко страници в папката. По правило Идрис е длъжен да докладва за всеки копиран документ, който би представлявал потенциална заплаха за реда в джамахирията. Това, което вижда, са разработки за историческите забележителности в района на Киренайка. Любопитството му към странника се засилва допълнително. Без да мисли повече, зарежда купчината върху копирната машина, програмира я за две копия и натиска бутона “старт”.

Сега вече може да се върне към странника, за да задоволи любопитството си. Оказва се, че чувството му не го е излъгало - мъжът е българин, но освен че говори перфектно арабски, явно познава Либия по-добре от самия него. За около десетина минути Идрис научава за културното и историческото наследство, скрито в пясъците на Либийската пустиня, повече, отколкото е научил през целия си досегашен живот. Увлекателният разказ е прекъснат от електронния сигнал на копирната машина, която дава знак, че е приключила с дейността си.

Идрис услужливо и съвсем искрено предлага на новия си познат да подвърже копираните материали.

“Благодаря, но бързам - аз ще си ги подредя после. Инша'аллах, някой път ще довършим разговора.” Мъжът плаща и тръгва забързан обратно към хотел “Тибести”.

В 16,30 ч той тихо хлътва в стая 618, където оригиналите са върнати на мястото им в големия черен куфар.

“Нека се видим след 5 минути в кафенето на 11-ия етаж - сега там е най-спокойно”, казва той на момичето. Докато избира най-отдалечената маса на терасата, си мисли: “Каква пародия, според прокурора точно на това място българските шпиони са заговорничили и са си разменяли загънати във вестник банки със заразена кръвна плазма, с която е трябвало да бъдат инжектини децата...”

Мислите му са прекъснати от появата на либийката, която вече е облечена в строг официален костюм и е покрила косите си с хиджаб.

- Сега вече можем да говорим по-спокойно - казва той, - всъщност най-важното, което ме интересува, е дали въпросните документи са вече официално приложени към делото.

- Прокурорът каза, че не са. Няма да бъдат приложени, освен ако защитата на подсъдимите не ги внесе. Това трябва да стане в рамките на съдебно заседание - има строго определена процедура. Адвокат Бизанти би могъл да ти обясни по-подробно. Иначе все едно, че ги няма - тези документи не съществуват за съда.

След като допиват кафето с кардамон, мъжът се отправя към паркинга на хотела. Там е паркиран тъмночервеният му мерцедес с дипломатическа регистрация, останал в наследство от представителите на оръжейната фирма “Кинтекс”. На седалката до него е отворен сателитен телефон.

“Ало, аз съм. Разполагам с копие от документите. Заключенията съвпадат изцяло с онова, което знаем. Имаме обаче процедурен проблем...”

Това е кратка част от историята как българската държава се сдобива със секретното разследване, правено от Либийската военна прокуратура, на мъченията на българските медици, самопризнанията на част от офицерите, участвали в следствените действия по СПИН скандала и окончателния доклад на професорите вирусолози Люк Монтание и Виторио Колици. Плюс още няколко много важни документа, държани в пълна тайна до този момент.

Куфарът, от който са извадени и преснимани, всъщност е собственост на прокурора Щеуи. Как той се оказва у младата жена, чието име все още не може да бъде споменато, и защо тя решава да предаде документите на българската страна са част от загадките по случая.

Прикрити с няколко страници исторически статии, за да не будят подозрение при копирането, са и признанията на майор Салим Джума, в които той собственоръчно описва прилаганите методи на насилие; съдебномедицинската експертиза, изготвена по указание на Главната прокуратура, която потвърждава наличието на белези от инквизиции и някои други материали, доказващи насилието, упражнено над подсъдимите.

Не след дълго този набор от ценни ксерокопия ще се превърне в основния стълб, около който бе развита защитата на медиците в съдебната зала. По-късно копия на тези документи са предадени и на посланиците на Белгия, Великобритания, Германия, Италия, Испания, Франция и Холандия в Триполи, за да изиграят много съществена роля при изграждането на онова, което по-късно с лекота щеше да бъде наричано европейска солидарност с медиците.

През юли 2003 г. българската дипломация бе получила задача да се сдобие с копие от доклада на Монтание и Колици, но по онова време малцина знаеха за какъв доклад точно става дума, а повечето наблюдатели въобще и не предполагаха, че либийската държава чрез посланика си в ЮНЕСКО е възложила на двамата видни учени да изготвят научна експертиза за епидемията в детската болница в Бенгази.

С получаването на въпросните документи от куфара на прокурора бе разрешена само част от проблема - оставаше те да бъдат внесени легитимно в съда и признати като доказателства по делото. Иначе всичко щеше да изглежда като кражба ала Алсен Люпен. Още същата вечер след придобиването на документите последваха консултации с екипа на защитата - адвокатите Пламен Ялнъзов и Осман Бизанти, както и интензивни телефонни разговори с поне двама министри в София. Решено бе, че българската държава ще подкрепи призоваването на професорите вирусолози като свидетели.

Националният консултат по въпросите на СПИН д-р Данаил Бешков уговаря професорите Монтание и Колици да се явят като свидетели на делото в Бенгази на 3 септември 2003 г. Доста сложно упражнение, предвид програмата на двамата световноизвестни учени. Единственият начин е да бъдат транспортирани със специален самолет. Премиерът Симеон Сакскобургготски се разпорежда това да е правителственият “Фалкон”. В същото време посланикът на Великобритания в Триполи - Антъни Лейдън, вече е поел ангажимент да осигури квалифициран експерт, който освен да преведе доклада на двамата учени, трябва да им бъде преводач и в съда. Този специалист, който за протокола остана само с името Нуридийн, всъщност бе либийски микробиолог, завършил образованието си във Великобритания. Без демонстрираната от него работоспособност, доблест и силно присъствие на духа всички усилия по получаването и внасянето на доклада и представянето на свидетелите можехада се окажат напразни.

Докладът на професорите бе на английски език и трябваше да бъде първо преведен, а след това и надлежно легализиран. За две денонощия Нуридийн направи невъзможното. Преведе на блестящ арабски език един строго научен текст от около 40 страници. На третия ден се качи на вечерния самолет за Бенгази, пристигащ там около 22 ч. Включи се към обсъжданията на екипа на защитата, които приключиха някъде към 4 часа сутринта, и в 9 ч влезе в залата на съда и превежда в продължение на шест часа. Това беше и най-дългото заседание от началото на процеса срещу българските медици в Либия. Подготовката за това важно дело сама по себе си е достойна за описание.

Фалконът с двамата вирусолози кацна към 2 ч следобед на летище “Бенина” в Бенгази. 

Час по-късно в президентския апартамент на хотел “Тибести” работи нещо като спецщаб за екстремни ситуации. Освен двамата световноизвестни учени там са адвокат Бизанти, неговата асистентка Ханан Алауети, Пламен Ялнъзов, д-р Данаил Бешков, шефът на арабската дирекция в МВнР Петко Димитров и вторият човек в посолството ни в Либия Румен Петров. Разговорът е прекъснат от звън на мобилен телефон. Лоши новини! Посланик Людмил Спасов от Триполи съобщава, че въпреки положените усилия Консулският отдел на либийското външно министерство е отказал да легализира превода на доклада. А без легализация всичко отива на вятъра.

“Може да намерим местен заклет преводач, но като знам съдържанието на документа, едва ли някой би се съгласил да поеме такъв риск, особено в Бенгази”, казва адвокат Бизанти.

След половин час Румен Петров вече обикаля преводаческите бюра в района на хотела с разпечатан текст на арабски и английски език и една дискета. Спира пред широко отворена стъклена врата, над която се мъдри прашясъл плексигласов надпис - Бюро за превод и легализация “Ал Амана”. В дъното на оскъдно обзаведената стая има олющено метално бюро, отрупано с бумаги. Зад него седи възпълен мъж с големи рогови очила. Българинът не вярва на късмета си.

“Имам един научен доклад, който е преведен на арабски език, но ми е нужна заверка на превода - казва той - Преводът е изключително коректен. Правен е от професионалист - бихте могли да го сравните с оригиналния текст. Ще ви платя пълната такса за нов превод - все едно, че вие сте го превеждали, и то като за експресна услуга.”

Мъжът зад бюрото гледа изпитателно.

- На каква тема е докладът?

- Ами… всъщност то е едно медицинско проучване на двама вирусолози...

- Я дай да видя за какво иде реч? Ха, ама за какво научно изследване ми говориш. Това е за СПИН-а в Детска болница. Ти да не си българин? Адвокат ли си? Не е ли утре делото?

- Да, утре е. И затова ми е нужен този текст… заверен! В него има неща, които е важно да се знаят. Важно е за справедливостта.

Собственикът на бюрото сякаш е излязъл от летаргията. Обещава да свърши работа след 2 ч.

Когато се връща там, дипломатът заварва трима мъже превъзбудено да дискутират нещо. Влизането на българина ги кара да млъкнат. Собственикът посреща българския дипломат в приповдигнато настроение: УЕто те и теб! Прегледах превода. Действително е коректен. Ще го заверяЕ и не само ще го заверя, но и ще го размножа и ще го раздам на хората тук, та да разберат за какво става въпрос. Знаеш ли, че имам племенница - дъщеричката на брат ми. На три годинки е само, а е заразена. И ни обясняват тук разни врели-некипели! Българките били, Мосад бил! Ето я истината!! Цялата истина е тук, в това.Ф

Човекът е развълнуван, маха пред себе си купчината вече поомачкани страници. Ситни капчици пот са избили по челото му. Вади един голям червен печат и започва да го удря с такъв ентусиазъм по страниците, че българинът е почти стреснат.

УЕла след полунощ - в 1 ч. Ще го имаш! По нормалната тарифа!Ф

На следващия ден в съда пръв иска думата адвокат Пламен Ялнъзов, който заявява с равен тон, че представя заверен превод на научния доклад на проф. Люк Монтание и Виторио Колици, за да бъде приложен към доказателствата по делото.

След което допълва, че двамата световноизвестни вирусолози са пред залата и очакват да бъдат изслушани като независими свидетели...

За публиката всичко изглежда толкова лесно, а мнозина в България смятат, че адвокатите и целия екип на защитата са просто фигуранти, които ходят в чести командировки до Либия. В действителност обаче всеки ден е истинска битка.