ОТ МИЛА ВАЧЕВА

Ирина Асиова-Диамант: Откакто срещнах мъжа си, изкушенията спряха да се обаждат, казва съпругата на холивудски продуцент Моше Диамант

Разказът на майка и дъщеря в рубриката ни "Кръвна връзка"

Кои са те?

Ирина Асиова-Диамант е завършила културология в СУ “Климент Охридски”. Била е светски репортер на “24 часа”. От 8 години живее между България и САЩ заедно със съпруга си - холивудския продуцент Моше Диамант, и дъщеричката им Леа - вече почти на 3 г. Двамата се запознават у нас, докато Ирина се опитва да вземе интервю от Моше на снимачната площадка за “24 часа”.

Госпожа Диамант продължава да следи света на богатите и известните вече от червения килим. Последните ѝ репортажи можете да гледате в Би Ай Ти и да четете в “24 часа”, както и в блога ѝ “От Разлог до Холивуд”, който списват заедно с майка си. И двете членуват във FIJET- Международна организация на журналисти и писатели пътешественици (по туризма), в която споделят страстта си към пътешествията с колеги от целия свят.

Бойка Асиова е инженер-химик по образование и журналист по професия. Автор е на 14 книги, публицистика и белетристика. Между тях са сборниците с разкази “Мир вам, сто врабчета”, “Мъжко можене”, “Лудовица”, невероятната история на един лагерник “Да убиеш Сталин. Спомен за Костадин Лагадинов”. “Рецепта за камбана” получи Годишната награда на СБП за есеистика. Романът “Яловата вдовица” е номиниран за наградата “Хеликон” и отличен с Националната награда за белетристика “Николай Хайтов”. Преведен e на немски език. “Вълчицата излиза привечер” е новият ѝ роман. Асиова сътрудничи на печатни и електронни медии. Автор е на двайсетина публицистично-документални филма, продукция на БНТ, в областта на борбите на македонските българи за национално освобождение, културното наследство, традиции и нрави и тяхната съвременна проекция. Между тях са “Жалба по Гоце”, “Курбан за Илинден”, “Двата Миладина”, “Живата книга”, “Цената на тютюна”, “Пътят за Драма”, “Тайната на юдите”, “Опиянението на един град”.

Ето техният разказ една за друга:

- Ирина, доколко майка ти ти повлия на избора на професия?

Ирина: Нямах никакъв избор. Откак се помня, дишам прахоляците на разни редакции. Като първокласник ядях захаросани лимонени резени в “Пиринско дело” в Благоевград, където майка ми беше заместник главен редактор. После ѝ досаждах в “Работническо дело” и “Дума”. И някак съвсем неусетно започнах и аз да драсвам ред тук, ред там. Това бяха годините, в които главен редактор на “Дума” беше митичният Стефан Продев. Големи фигури задаваха журналистическите стандарти тогава. Упои ме миризмата на мастило и тютюнев дим, която се носеше из Полиграфическия комбинат.

Журналистиката беше

за мен хоризонт

безкраен, изпълнен с

незнайни приключения

И все още е. Едва 22-годишна, “24 часа” ме качи на въртележката на големия всекидневник и ме научи на експедитивност и дисциплина.И до ден днешен обичам да се вра насам и натам само, за да разказвам после. Било в “24 часа”, в блога ни “От Разлог до Холивуд”, а от скоро и като кореспондент на Би Ай Ти, където с Ралица Василева, между другото- също с разложки корен, правим тв мостове между Чикаго и света. Където и да ме отвее вятърът - от частния остров на Марлон Брандо във Френска Полинезия до червения килим в Кан, гледам да разказвам истории. Иначе губя смисъла.

- Г-жо Асиова, имахте ли такива планове за дъщеря си?

Бойка: Не. Освен че тя имаше предразположение към хуманитарните дисциплини, за разлика от мен - към точните. Още от мъничка много лесно влизаха в речника ѝ неочаквани думи, абстрактни понятия. Нещо, което с велика радост забелязвам сега у Леа. Едно бях убедена - че трябва да учи езици.

- Кой на кого е първи критик?

И: Аз съм най-безпощадният критик на майка ми...

Б: Наскоро ми рече: “Забрави, че ти си ме родила. Аз съм те родила”. Скромна отвсякъде.

И: И тя не ми остава длъжна. В нашето семейство вярваме, че ако обичаш някого, ще го предпазиш от грешки, като го критикуваш откровено. Бях и първият читател на новия ѝ роман “Вълчицата излиза привечер”. С дни висяхме на скайп - аз в Лос Анджелис, майка ми в Разлог, докато тя най-сетне не написа любовната сцена между главните герои, която овкуси романа. И на стайлинга ѝ също съм голям критик. До степен, че вече не смее да излезе от вкъщи без да ме пита какво да облече. И неслучайно на 70 години изглежда по-бляскава от всякога. От стария ѝ гардероб остана само една вълнена карирана пола, с която ми къса нервите, но съм ѝ обещала, че ако я видя още веднъж, ще я нарежа с ножицата. Единственото, с което не можах да се преборя, са патриархалните ѝ хранителни навици. Мъжът ми, с когото са в чудесни отношения, главно защото аз им превеждам,

много обича да я води

на скъпи ресторанти

и да се диви на

чудесния ѝ апетит

От Ел Ей до Тел Авив ритуалът е винаги един и същ - първо изяжда картофите и ориза, задължително с хляб, и на края за заблаж (десерт) си оставя телешкото филе.(Смее се.)

Б: Да те дебнат по сателит как се обличаш и какво ядеш - върховен израз на толерантност от сдружение “Дъщери за демокрация”. А въпросната пола ще си я нося на воля, когато тя е в Лос Анджелис или някъде там с ония звезди, които, убий ме, не мога да им запомня имената. Е, само един разпознавам и в гръб дори - Брус Уилис. Той пък взе, че се съди с Моше.

- Пътешествате често заедно. Откъде е това любопитство към света?

И: Навремето, когато работехме в Полиграфическия комбинат - аз на четвъртия етаж в “24 часа”, тя - на третия в “Дума”, често притичвах на долния етаж, за да ѝ споделя разни работи. Години по-късно разбрах, че съм имала няколко тайни редакционни обожатели, които обаче не са се осмелили да ме задирят, изплашени от тежката сянка на Бойка Асиова, която бдяла над мен като орлица. А истината е, че предпочитах нейната компания, защото споделяме много общи страсти. И любопитството към света е най-голямата от тях. Като светът за нея е не само имението на Доналд Тръмп. Света тя може да открие в добруджански двор на читателката ѝ Пенка от село Ведрина, Добричко, където се замъкнахме с първата ми кола - един полуизгнил “Опел”. Нищо не можеше да ни спре.

Б: Пътували сме двете в мои командировки. В различни посоки. Веднъж, някъде в Северозапада, пожелах да спре колата, че видях мъж да коси в крайпътна ливада. Това е особено секси труд. Познавам го от дете. След краткия ми разговор с косача, като се върнах обратно, получих признание.

Имаш талант да

говориш с ей такива

хора, край канавките,

рече щерка ми

Когато тръгнах да пиша “Яловата вдовица”, първо като разказ, бързо се видя, че на историята ѝ става тясно в този жанр. Оживя на сърцето ми един албанец от детството ми. Скрил се в Разлог, никой не ти казва кога и как, от кръвно отмъщение. “Залюбих” аз вдовицата Враница с Адем, но ми трябваше да проумея що е аджеба кръвно отмъщение. Книгите на Исмаил Кадаре само ми показаха къде нагазвам. Ирина даде шокиращата идея да хванем пътя за Албания и своя решаващ принос за осъществяването ѝ. Навихме си на пръста и една сутрин баща ѝ ни закара на околовръстното, където ни чакаше тир. Истински очукан тир, собственост на Илир от Корча, с когото ни срещна щастливият случай. Та с това мепесе пресякохме македонската граница при Мала Преспа и поехме през Албанските планини.

И: Спахме две нощи в тира. Аз си застлах с мазни вестници една котурка точно зад шофьорското място на Митко. Така, мисля, се казваше нашият беззъб, но много дружелюбен тираджия. Сега правят риалити формати от подобни приключения, ние просто ги изживявахме.

Б: Честно казано, ако знаехме какъв път ни чака, нямаше да тръгнем. И слава богу, защото присъствахме на истинско кръвно помирен между два враждуващи рода. Станахме свидетели на истински спектакъл в двора на черквата “Св. Петър и Павел” в едно село край Шкодренското езеро. Убиецът се криеше някъде по планините, та брат му подлежеше на връщане на кръвнина. Една невероятно трудна за проумяване морална система, наричана по тяхному Канун. Забранен някога от Енвер Ходжа, комунистически водач, след промените през 90-те години избухва със страшна сила. По това време на кръвно отмъщение подлежаха 10 000 мъже, които се криеха по къщите... Но... за това в романа ми.

И: А Сирия ли не е паметно пътуване?

Сирия, каквато повече

никога няма да я има

Б: Ходихме в Маалюля, където и днес жителите говорят на езика на Христос. На пазара Бзурия в Дамаск мъж продаваше от тиквени дръжки до сушени крокодилчета - все лекове за безродни. По пълнолуние бяхме в двора на Омаядската джамия. Къпахме се в женски хамам, където банярката просна Ирина на мраморния под и буквално я “изпра”. Стигнахме и до сърцето на Палмира, да същата древна Палмира, която войната бастиса. Дотам пътувахме с разбрицан пикап. Арабинът, който си изкарваше хляба като развозва такива като нас, поиска дъщеря ми срещу хиляда камили. Сетне вкъщи като разправях за офертата и показах на снимка човека, синът ми Боян ми рече: “Бе, мамо, тоя, като го гледам, няма и две камили в двора си...” Всичко видяно в тази невероятна земя оживя в романа ми сетне.

- Вие пишете романи, тя - светски новини, къде е пресечната точка?

Б: Нейните романи предстоят, може би. За разлика от моите светски новини, които никога не са били. В интерес на истината, измамно е, че Ирина се вълнува от светските новини в популярния смисъл на понятието. Тя е добър разказвач, с видим сарказъм, наследен, мисля от баба ѝ, моята майка.

В новия ми роман “Вълчицата излиза привечер” имам един групов герой. Всяка вечер на пейката пред нечия порта в махалата сядат ТЕ, кой от кого по-очевидец. Допрели глава в глава, преживят хорските съдби, докато на месечината ѝ писне да ги подслушва. Това са то, моите светски типажи. Само че по-интересни.

И: Пресичаме се в разказваческия талант. От майка си научих, че няма значими и маловажни истории. Има вълнуващо или скучно разказани. Много обичам, като седнем с нея в колата, да ѝ река: Разказвай ми нещо. И тя почва. Може да е за съседа, който е заклал прасето предния ден, и пак е вълнуващо, и мога да я слушам с часове.

Научи ме да се взирам

и сама да откривам

интересните истории

Далеч не ме вълнува само светското и лъскавото. Ето сега по Би Ай Ти предстои да разкажа три много вълнуващи истории - на “българския Шиндлер” - дипломата Боян Атанасов, който спасява 20 еврейски семейства в Париж през Втората световна война, но малцина знаят за него. На Виктор Островски - бивш шпионин от Мосад, който се осмелява да извади кирливите ризи на израелските тайни служби в сензационна книга и в момента “излежава” задочна присъда от 40 години. И третата история е на последния принц на мафията - Майкъл Франчезе, бил някога капо в нюйоркската фамилия Коломбо, а днес си изкарва скромната прехрана като мотивационен лектор. “24 часа” писа скоро за неговия баща Сони Франчезе, който преди седмица излезе от пандиза малко след като навършил 100 години и превърнал се в най-възрастният затворник в САЩ. С наследниците на Атанасов, с шпионина Островски и страховития някога Франчезе съдбата ме срещна на живо в Ел Ей и аз веднага сграбчих техните истории, защото плачат да бъдат разказани.

- Ирина е красива млада жена, страхувахте ли се как ще я опазите от изкушения?

Б: Е, не съм толкова плашлива. Ако не умее сама да се пази...

И: Изкушенията те намират само когато ги търсиш. От както срещнах мъжа си преди 8 години, изкушенията спряха да се обаждат. И то без да съм си сменяла телефона.

В Америка до сега

никога не ми се е

случвало да

получавам неприлични

предложения

от хора, които знаят, че съм омъжена. Там институцията на брака все още вдъхва респект и хората не смеят така открито да навлизат в чужда територия. В България мъжете не са респектирани толкова от брака, по-скоро се сдухват от факта, че съм холивудска съпруга, каквото и да значи това. Не им хваща око да мерят сили с неизвестното. Е, разбира се, не липсват и някои рядко глупави изключения, които не преценяват ситуацията, но те определено не са изкушения.

- Г-жо Асиова, представяли ли сте си някога, че дъщеря ви ще стане холивудска съпруга, а вие холивудска тъща?

И: За майка ми това далеч не е голямо постижение и не пропуска възможност да ми го напомни. Тя е респектирана от хората на производствения труд. Да има резултати, да има нещо на мегдана. Може да я развълнува един завод за релета например или косач, който оставя след себе си по три откоса трева. Тя така и не може да разбере мъжът ми какво точно работи и как прави пари от цялата тази бутафория. Преди години се запознах с близък приятел на Моше, собственик на голям машиностроителен завод, и ѝ пратих снимки от фабриката му. “Е, това е успял човек. Много по-интересно, отколкото твоите измислени звезди на червения килим”, беше коментарът ѝ.

Б: Уважавам зет ми, защото е инженер по образование и е темел на къщата си. Като влезе у дома си, някак внася сигурност. Виждам как семейството му прие Ирина.

Спокойна съм за

дъщеря си с мъж

като него

Колкото за Холивуд, останала съм някъде между “Едноетажна Америка” на Илф и Петров и “Автобиографията” на Чаплин. Което не е малко. Но днешния Холивуд не го разбирам, а и не ми липсва.

- Ирина, майка ти е успяла писателка, как я подкрепяш?

И: С всичко. Аз съм ѝ първият читател и редактор. Жесток понякога. Влача се с нея по премиери от Берлин до село Баня, Разложко. И не спирам да ѝ повтарям колко талантлив разказвач е. Талант, който не се учи в курс по креативно писане. Сега виждам въздействието му върху дъщеря ми Леа. Тя е на 2 години и 7 месеца, слуша баба си с отворена уста и светът ѝ вече е населен с безброй герои и приключения, благодарение на което българският ѝ език е по-добър от този на много тийнейджъри.

- Какви книги препоръчвате на Ирина, а тя - на вас?

Б: Някога отидох нарочно в 7-а гимназия, където учеше, за да се запозная с учителя ѝ Юлиян Наков. Той не скри изненадата си, приятна при това, че го търся, за да му благодаря за влиянието над дъщеря ми. Този мъж ѝ разшири хоризонта в литературата. А беше вече започнал разпада в българското училище. Той бранеше правото на тези, които искат да се учат.

Като студентка Ирина

откри за себе си

“Мъртви души”

Оттам насетне аз се върнах към Гогол. Този несимпатичен колос, изучавал малкия човек, колекционирал лица, тикове, реплики, гримаси, стотици образи. Настоявал майка му и голямата му сестра да записват и му пращат в лицея легенди, поговорки, песни, особености на облеклото. Всички събрани от тях подробности записвал в тетрадка, наречена “Книга за щяло и нещяло”. Истинско съкровище. Е, на това му се вика книга. Какво ли не намерих в Гогол.

Не помня Милан Кундера - Ирина ли на мен, аз ли на нея го открих. Обичаме го и двете. Тя обича романи, аз си падам по мемоаристика. Умирам за лични дневници. От София Андреевна Толстая до този на Кочо Молеров за Илинденското въстание. От тефэтерчето на Левски до любовните писма на Александър Стамболийски. Твърдя, че имам силно развит усет за истинност. Този ми интерес, може би, обяснява това, което ми казва читателка, че в книгите ми съм автентична до смърт.

- Какво говори кръвната връзка?

Б: А сега, де? Голям въпрос. От биохимичните закони на клетката, през страданието един за друг... Може би памет най-вече. Памет на сърцето, на душата. Знам ли?

И: През ден се появяват новини за възрастни хора, ограбени от телефонната мафия. И освен, че напира гняв и желание за мъст, не спира да ме мъчи един голям въпрос: Защо, по дяволите, децата забравят да говорят с родителите си? Да чукам на дърво, но майка ми и баща ми е малко вероятно да се вържат на телефонен изнудвач поради простата причина, че се чуваме на ден по 5 пъти. Където и да съм по света, винаги знам майка ми къде е и какво прави. И тя за мен.