Днес ми разказаха историята на млада, образована и успяла в професията си жена, която гасне от левкемия. Видях нейния профил във ФБ -- на всичкото отгоре е забележително красива.

От окуражителните постове на нейни познати и приятели от църквата, с която е ангажира, човек лесно можешда се досети, че положението е критично. През последната година тя самата почти не пише. Наместо постове -- снимка след снимка. Нейни. Тя, милата, явно прави отчаян опит да остави истинския си образ на красива жена, да получи не само съжалението и насърчението на хората, но и тяхното възхищение.

Дано Господ се смили над нея. Дано да стане чудо. Или пък поне да и бъдат спестени мъките и агонията. Но животът е несправедлив. Най-вече към онези, които поради спецификата на заболяването не са на легло и съответно имат своите нормални социални контакти. И точно в това е жестокото. Как да ви го обясня ? Ами представете си например осъден на смърт, чиято присъда ще бъде изпълнена след броени дни, но той не е в килията си, а на свобода. Сложили са му гривна за проследяване и са го пуснали да прекара оставащите му дни сред хората. Сред хората, които живеят своя делник и се радват на живота. Кой би издържал на това ?

Мога да си го представя и аз. Дори знам, че в този случай човек много често изпитва гняв и дори ненавист към околните. Изпитвал съм го аз, преди години, когато в разгара на лятото се разхождах по главната улица на един курортен град. В десетия ден от гладната ми стачка и пълна неизвестност, докато ще продължа. Повярвайте ми, трябваше да положа много усилия, за да се смиря, за да овладея гнева и откровената ненавист към всички тези летовници -- мъже, жени и деца, които се разхождаха, похапваха и се радваха на слънчевия ден.

Още по-несправедлив е живота, заради този бум в социалните контакти, комуникациите и технологиите през последните 10-15 години. Дето се вика можеш да си отидеш от този свят, буквално потопен в искрящия и кипящ пъстър живот. С непрочетени sms-и на телефона, с недовършен пост в блога или коментари постфактум в някой от профилите в социалните мрежи. Точно това видях миналата година около 24 май, когато четях постовете и разглеждах снимките, които ни бе привел предната вечер приятел от Пловдив, на когото гостувахме. Нямаше и половин час, откакто бях прочел неговите реплики на един от коментарите под последния му пост, когато ми позвъни телефона и разбрах, че е починал. Инфаркт. А коментарите под поста му продължаваха.

Да, това е положението днес, съвременнико. И да ти кажа, сега вече започвам в гледам по друг начин на една прелюбопитна точка в правилника на Велинградската общинска болница. Прочетох я една януарска нощ на 2013 г., докато будувах край леглото на майка ми, която береше душа. Точка 2, подточка 8 от този правилник гласеше: „Пациентът има право да умре достойно."

Тогава изразих възбущението от тази кретенщина в пост в моя блог под заглавие "Не умирайте в малкия град !". Сега си мисля, че по-мъдро и на място не би могло и да бъде.

Утре рано сутринта, след работа, ще мина през "Света София", ще запаля свещ и ще си кажа новата молитва: "Боже, дай ми живот за да се радвам на всичко ! Прочетох я на стената на младата жена, където нейн познат бе написал следното:

,,Човек помолил Бог:

-Боже дай ми всичко, за да се радвам на живота!

А Бог му отвърнал;

-Дал съм ти живота за да се радваш на всичко!"

Коментарът е от фейсбук