Емирът идва през ноември в София, защо трябва да сме про, а не анти

Емирът на Катар шейх Тамим бин Хамад ал Тани се очаква да пристигне в България на официално посещение през ноември тази година. Визитата е договорена още преди началото на кризата в Персийския залив, в която на Катар бе наложен безпрецедентен бойкот от Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Бахрейн, Египет и още няколко страни. В София бе решено, пак преди този проблем да възникне, че е най-логично Катар да е първата арабска страна, която президентът Румен Радев трябва да посети в качеството си на държавен глава.
Дали обаче новата ситуация в Залива няма да се отрази на предварително фиксираната българо-катарска дипломатическа програма? Истински жалко би било, ако това се случи. Защо?
Първо, защото
Катар е
най-близкият
политически
партньор
на България
в Арабския свят
Макар никога да не е бил изговарян толкова категорично, на висок глас и от официално място, този факт на практика се наложи устойчиво през последните десет години. Като започнем от първото посещение на президента Георги Първанов в Доха през 2007 г., когато тогавашният емир шейх Хамад бин Халифа ал Тани бе удостоен с отличия и почести за посредническата си роля по случая с българските медицински сестри в Либия, и стигнем до последната визита на президента Росен Плевнелиев при сегашния емир на Катар шейх Тамим бин Халифа ал Тани през март 2014 г. И докато сме на ниво държавни глави, трябва да споменем и безпрецедентния дипломатически факт от 2009 г., когато шейх Хамад (тогавашният емир, баща на сегашния емир) дойде в София два пъти в рамките на две седмици. Веднъж на официално държавно посещение и втори път, за да участва във форума “Природен газ за Европа. Сигурност и партньорство”.
За тези десет години има няколко разменени посещения на ниво премиери. Само Бойко Борисов е ходил три пъти в Катар (март 2010 г., март 2012 г. и май 2015 г.).

 На министерско равнище визитите са безброй. Говорим не само за посещения на български държавници в Доха, но и за катарски министри и членове на управляващата фамилия в България. Включително и такива визити, които никога не са били обявявани публично. Като например посещенията на братовчеда на емира шейх Хамад бин Джасим. Той бе премиер на Катар по времето на първия кабинет на Борисов, но продължава да се радва на добри връзки в София и по време на втория и третия кабинет на Борисов, макар отдавна да не е натоварен с официални функции в сега действащото правителство в Доха. 
Нито една друга арабска страна няма толкова интензивен, толкова широкоспектърен и на такива нива контакт с България. Комуникация, улеснена и от директната връзка София - Доха, която катарските авиолинии отвориха през 2011 г.
Става дума най-вече за политика, не толкова за бизнес. Защото връзките ни с емирството започнаха с политически мотив, като идеята бе да се трансформират и разпрострат изцяло на икономическа основа. Бизнес между България и Катар има, но далеч не е това, което ние си представяхме. Не се случи по ред причини, но главно поради невъзможността на България да отговори с адекватни като мащаб и параметри проекти, които истински да заинтересоват катарските инвеститори.
Но след като говорим най-вече за политика, в която българските управляващи през тези десет години демонстрират към Катар завидна надпартийност и приемственост, изниква и един логичнен въпрос.
Не трябва ли
да подкрепим
Доха в създалата
се критична
ситуация
в Залива?
Сигурно първото, което идва наум на властите в София, е да мълчат и да не казват абсолютно нищо. Това донякъде е разбираемо - от какъв зор да си създаваме излишни проблеми и главоболия, в Залива са намесени огромни геополитически интереси, България не е играч на това ниво и т.н.
Тук обаче съвсем не става дума за това да се намесваме във вътрешноарабски проблеми. Със сигурност не ни е работа. Но не е ли естествено и даже съвсем очаквано, след като Катар е най-близката ни арабска страна и в момента тя е в трудна ситуация, именно сега да покажем приятелството си? Това е единственото, което има значение като аргумент. Да се оглеждаме и ослушваме какво ще направят другите първо и ние тогава да се включим в общия хор, както правим обикновено, ще е безрезултатно и особено безсмислено. 
България ще председателства Съвета на ЕС след броени месеци и подобен жест би имал още по-голяма тежест. И със сигурност би се отчел подобаващо от партньорите ни в Доха. Българската позиция в случая няма да е никак маловажна, затова можем да очакваме интервенции от различни партньори в най-скоро време.
По всяка вероятност
Египет би се
опитал да ни
вкара в
антикатарския
лагер
Това е нещо, с което трябва много да внимаваме. В разразилата се криза Кайро заложи вабанк на Саудитска Арабия срещу Катар заради проблема “Мюсюлмански братя”. Разбира се, и заради финансовите дотации от Рияд. Това толкова грубо вземане на страна може лесно да се обясни, но в дългосрочен план вероятно ще се окаже губеща политика. Защото един ден катарците и саудитците рано или късно ще се разберат и това няма да е най-добрият ден за Египет.
В тази връзка съвсем скоро в България предстои посещение на египетския външен министър Самех Шукри. Визитата бе отлагана многократно досега най-вече заради “по-важни” дела на г-н Шукри. Сега той изненадващо е заковал София в програмата си, за да се види с външния министър Екатерина Захариева, но е и твърдо убеден да говори с премиера Борисов и президента Радев.
Египтяните със сигурност са сред най-обиграните дипломати, но не бива да ни карат да правим техните избори. Ако ще слагаме Рияд и Доха на кантар, то нашият кантар ще покаже друго.
Саудитска Арабия е страна, която от години декларираме, че е много важна за нас. На хартия обаче. От 1995 г., когато сме подписали протокола за установяване на дипломатически отношения на равнище посолства, са минали повече от две десетилетия. По-точно 22 години, в които
София упорито
отбягва да
отвори посолство
в Рияд
Обикновено с мотива за недостиг на финансови средства. В Саудитска Арабия обаче отдавна са разбрали, че аргументът е друг, защото междувременно България отвори посолства, дипломатически и търговски представителства на много други места, включително и в Залива. След като имаме мисии в Кувейт, Катар, Дубай, Абу Даби, до неотдавна в Йемен, а обмисляме да отворим и в Оман, въпросът защо не искаме в Саудитска Арабия отдавна не може да се обясни с парите. Със сигурност тук има политически момент, към който референции могат да направят не само отделните министерства, но и някои други специализирани ведомства у нас.
Когато Саудитска Арабия обвинява Катар, че е спонсор на тероризма, е най-добре да не го повтаряме като папагали. Защото в Арабския свят има една приказка: “Аз срещу брат ми. Аз и брат ми срещу братовчеда. Аз, брат ми и братовчедът - срещу чужденеца”. Карат ли се араби, тази поговорка е повече от ясен пътеводител.
Иначе всички разузнавателни агенции в Европа знаят много добре кой кого финансира, кой кога и къде подкрепя, в какво е въвлечен и какво прави. Знаят го и в САЩ, още по-добре даже. Но кога това знание е било от значение за политиците?
Само един малък щрих. На 21 май в саудитската столица Рияд американският президент Доналд Тръмп стиска ръката на катарския емир шейх Тамим, прегръща го свойски и казва, че САЩ и Катар имат приятелство от дълго време. Казва му също, че никой друг не прави по-добра военна техника от САЩ и ще му продаде “прекрасни, прекрасни оръжия”. Предлага му “невероятна” сделка, която ще отвори работни места в двете страни... И няколко дена по-късно, същият този Доналд Тръмп разбира, че шейх Тамим е най-големият спонсор на тероризма. Екскюзми? Както се казва у нас на френски.
Всичко това, което се случава в Залива, щеше да е ужасно смешно, ако не засягаше толкова много хора по тъй драматичен начин.
Изводът. Ако в случая излезем с антикатарска, антисаудитска или каквато и да било позиция анти, ще загубим. Но ако искаме да спечелим, нашата позиция трябва да е прокатарска. Иначе освен всичко с лека ръка ще пропилеем и обезсмислим всички целенасочени усилия, които сме правили като държава през последните десет години.