120 хиляди, откъдето и да ги погледнеш, са си голяма цифра.

Това е цялото население на Смолянска област и на най-големия квартал в България - софийския “Люлин”. Толкова българи всяка година сменят личния си лекар и още толкова се разболяват от грип.

120 000 са убитите само в първите 31 месеца на войната в Сирия, точно толкова са и уволнените от частния и държавния сектор след удобния за Ердоган преврат в Турция.

А сега си представете тези 120 хиляди души, огромен поток от хора, които всеки ден влизат да пазаруват в първия български мол, в централния магазин на България - разположения в сърцето на София ЦУМ.

Като огромен кошер от хора, които престъпват прага с пари вместо прашец и излизат с пълни пазарски торби с храна, с нови дрехи, с музикални инструменти, с бормашини и порцеланови сервизи, със спортни екипи, че даже и с нов москвич или жигули.

Представете си го, защото днес няма как да го видите. Това е статистика от последните години на социализма. Днес от 220 магазина в ЦУМ работят едва 12, пръснати между партера и първия етаж. Ескалаторите се движат само на първото ниво, защото от 2-рия до 5-ия етаж сградата е празна и затворена за посетители.

На мястото на гастронома в подземния етаж днес няма хранителен магазин - няма нищо. Празен е и ресторантът на партера. Отрупаните в миналото витрини със стоки днес са облепени с обяви за отдаване под наем. Но той се оказва почти три пъти по-висок от този в повечето молове. Затова мегамагазинът на пъпа на София е празен, като изключим последните етажи с офиси, и в търговската му част надали влизат повече от 100-ина души на ден.

Едва ли щях да пиша този текст за някакъв си търговски център, ако не ставаше въпрос за сграда, която, макар и построена по комунистически варварски върху останките от двореца на древна Сердика, все пак се утвърждава като един от символите на града.

Дори и превръщането й отново в централен магазин далеч не е най-добрата идея. Но едва ли някой се съмнява, че някогашният ЦУМ днес би се превърнал в чудесен Национален исторически музей. За да приюти богатствата на България в ларгото насред разкопките на Улпия Сердика. Същите, които бяха преместени от Съдебната палата в центъра в далечна “Бояна”, за да намалят драстично броя на туристите, които всяка година плащат за билет, за да ги разгледат.

В този смисъл празният ЦУМ днес е символ на глупостта, на далаверата и на уродливия преход. Също като прословутата дупка в центъра на Варна, която зее празна вече почти 30 години.

Но, какво съвпадение, и двата празни “обекта” днес са собственост на един и същи човек - на нашумелия напоследък специален посредник за тайни срещи на властта, бизнесмена Георги Гергов.

Без да навлизаме в излишни подробности, ЦУМ той купува през 2004 г. от кипърска офшорка за 20 милиона лева.

А с дупката във Варна се сдобива по познатата схема - създаване на смесено дружество с общината и придобиване на целия дял чрез увеличение на капитала и “небрежност” на общината да защити интереса си, зад която най-вероятно стои някакъв финансов стимул.

Накратко, същата схема, по която Гергов придобива и Пловдивския панаир - малко по-лесно, вече през 2006 г. - като партиен подарък от тройната коалиция, ръководена от премиера Сергей Станишев.

Но всички тези сделки е абсолютно излишно да се обсъждат, защото са напълно законни. Това, разбира се, не означава в никакъв случай, че на Георги Гергов не трябва да се гледа като на един 700-каратов нешлифован диамант на партийно-икономическата схема на прехода.

На отличен пример за взаимовръзките между партиите и икономическите кръгове и какъв е пътят от животновъдството до олигархията.

И, естествено, заклеймяването му днес не прави по-морални партийните другари и лидери, които до вчера охотно пиеха от кафето му на редовни задкулисни явки.

А ЦУМ и дупката в центъра на Варна ще продължават да зеят, докато държавата не му подари поне двойна цена и за двата “обекта”. Защото в крайна сметка държавата го е научила, че бизнес се прави само по този начин.

Така че ЦУМ и “дупката” са само един пример как в България визиите за центъра на големи градове, населени от стотици хиляди и милиони жители, могат да зависят от благоволениието на един човек.

Един-единствен, но партийно благословен...