Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Миролюба Бенатова: След бунта в Катуница опитаха да ме убият като журналист

Митингуващите на “Цариградско” се набиваха на очи като японски туристи

Разделихме се на малцинства, които не се харесват едни други

Когато ми прикипи, си представям, че ще стана таксиметров шофьор

Живея сама и се чувствам добре

Миролюба Бенатова напусна Би Ти Ви почти веднага след внезапния трансфер на Виктор Николаев и Ани Цолова в Нова телевизия. Загубата на трети ценен кадър сериозно стресна частната медия и другите основни играчи в медийния бизнес, които започнаха да стягат редиците. След кратко затишие Миролюба избухна в характерния си стил. Направи три поредни репортажа за "ранобудните студенти", за крайните националисти и за митинга на БСП и ДПС на "Орлов мост". Последният репортаж предизвика страхотен фурор след излъчването му по Нова и стана едно от най-споделяните видеа в родния фейсбук - 30 хиляди за един ден.

- Миролюба, имаш ли обяснение как така стана, че репортажът ти от митинга на “Цариградско шосе”, сниман с една малка камерка, толкова силно впечатли зрителите?

- Не търся подобно обяснение за себе си. Мисълта какъв отзвук ще предизвика моят репортаж само би ме разконцентрирала от изминаването на пътя за създаването му. В конкретния случай не снимах само аз. Бяхме с оператора Добромир Иванов. И този материал, както всички предишни, беше плод на импулс и професионален инстинкт.

Имам самочувствието да кажа, че притежавам способността да разбирам какво точно виждам и мога да го показвам достатъчно добре на останалите.

Понякога гледката

е болезнена.

Журналистът трябва да вижда добре, да има идея за метафората на видяното и след това да умее да го разкаже. Репортажът ми от “Цариградско” беше един простичък и кратък разказ на това, което се случва.

- Простичък, но хората го харесаха.

- Много хора се припознаха в някои от героите и техните реакции - в жените, които се обиждат на реститутка, в жената, която плаче. Страничните наблюдатели не бяха показани до този момент по телевизията. Видеостените по “Цариградско”, които приличаха малко на зловещи, самотни, говорещи паметници на големите очаквания на организаторите, също ние показахме за първи път. Булевардът беше полупразен. Ценна беше и реакцията на хората по периферията. Сякаш те бяха някакви маргинали, които обсъждат важното, което се случва до тях.

- Нямаш ли усещането, че се отнасяме с някакво презрение, насмешка към дошлите на митинга, които в крайна сметка са български граждани, имат право да гласуват и наистина са активни на всички избори.

- Никой на никого не се присмиваше. Просто гледката беше демонстративна. Нямаше смях . Хората, които проследихме от “Подуяне” до “Цариградско шосе”, ми напомниха на група японски туристи. Те никога не остават незабелязани. Ходят в стегнат строй, обсъждат оживено, щракат неуморно. Имах чувството, че пред мен се е събрала една много голяма група японски туристи, които случайно са попаднали в центъра на София. Бяха неестествени. Вярвам, че това са най-активните сред нас. Те са и на изборите. И от тях зависим всички, още повече че 50 процента не гласуват.

- Постоянно се говори за разделението на София и провинцията. Митингът беше идеална възможност хора от различни населени места, с различен етнос и интереси да се видят и опознаят.

- Така е, но мисля, че не им остана време. Видя се, че всеки от нас се затваря в своя малък свят и започва да се държи като малцинство - с претенциите и комплексите на всеки малък. И не харесва съседа и неговото малцинство. Разпръснали сме се на групи от недоволни мрънкалници с различен етнос, социален статус и бит, но с еднакво усещане за нещастие, незабелязаност и незначителност. Свикнала съм по селата да виждам този тип дрязги и междусъседски вражди за нивата, за кокошката. Много по-рядко това се забелязва в София. По време на митинга разграничението на "ние" и "те" беше ярко. Не знам дали точно в смисъла на София и провинция, но със сигурност имаше "ние" и "те".

А тъжният извод от нея е, че се страхуваме един от друг,

не се харесваме и сме

ужасно разделени.

Категорична съм в това си мнение след трите репортажа, които направих напоследък - за митинга, за партията на крайните националисти и за студентите окупатори. И на трите места успях да проследя нишката на крайностите. И трите групи бяха склонни да забранят и изолират някого, когото не харесват. И студентите, и националистите например имаха еднакъв подход към медиите - по-скоро враждебен, с подбиране на "правилните" медии и журналисти, които отразяват "правилно", без критика, без дистанция. Казах им: "С първите си стъпки вече ужасно сте се объркали накъде вървите.

Няма как да забранявате.

Пускаш всички, аргументираш се прецизно и очакваш тезите ти да достигнат до публиката. Започнеш ли да забраняваш тези, които не мислят като теб, създадеш ли списък с неправилни, нехаресвани, задраскваш демокрацията." Националистите бяха искрени, че не смятат за задължително да говорят с всички.

- Докъде ще стигнем?

- Дано започнем да си даваме сметка колко лесно се забраняваме и търсим да се обградим само с удобни.

- Ти беше отразител и на събитията в Катуница. Тогава някои искаха да те разкъсат, а сега те хвалят. Какво е различното?

- Тогава беше предизборна ситуация, преди местните избори - 2011 - а. Преди местните избори нещата бяха много нагнетени. Започна едно разместване на определени политически пластове. Преди да се случи трагедията със смъртта на Ангел и Павел, синът на Кирил Рашков - Ангел учреди своя партия и обяви намерението си да участва на изборите. Създаваше впечатление, че има сериозното намерение да обедини всички роми и да се превърне във фактор. Всички знаем

колко много значат

ромските гласове.

Партиите обичат да ги имат на своя страна, но не обичат да ги вземат от един фактор. Предпочитат да са раздробени и сами да си ги набират. На тези избори, помня добре, че ГЕРБ бяха готови на всичко - дори кметът на Галиче, който е бил арестуван преди години от Бойко Борисов, беше издигнат за кмет от ГЕРБ. Това е детайл, който убягна от вниманието на широката публика. Да не говорим, че в самата Катуница напрежението между фамилията на Рашков и другите жители, някои от които също влиятелни, се е трупало с години заради безвластие, демонстрации, които нямат нищо общо с правото и житейската логика. Заради липса на съд. Трагичният инцидент отпуши напрежението. Партии и партийки в предизборна кампания се втурнаха да употребят човешката мъка. Много активна роля в този момент имаше и Николай Бареков, както и кръговете зад него, които току-що бяха придобили ТВ7. Националистически партии, с голямо влияние в Пловдивския регион, с които днес Бареков е в явна дружба, тогава нагнетиха противопоставянето на цигани и българи, измествайки темата от липсата на справедливост, която не се определя от етноса. Всички те лавинообразно разпространиха

лъжлива версия

за моето изказване, набутаха ми в устата думи, които не съм казвала. Това, което най-много подразни, е, че аз попитах защо полицията се държи като зрител в момент на саморазправа. И не съм казала думите "лумпени", "разярена тълпа" и "видимо нетрезво състояние". Каза ги колега от друга телевизия, както и главният секретар на МВР, но нямаха мъжество да признаят.

- С каква цел?

- Беше лесно да ми вкарат думи в устата, защото малко хора бяха гледали така нареченото спорно видео. Но на същите по-горе изброени личности и среди беше удобно да опитат да ме дискредитират, а покрай мен да уязвят и медията, в която работя. Слава Богу, не се получи планът един шумен журналист да яхне недоволството и болката на хората и покрай

нажежената обстановка

да превърне телевизията си в носител на новото време. Искаше да използва момента и да укрепне като фактор. Тогава това не стана. Никога не съм искала да обиждам близките на загиналите момчета. След като поутихнаха нещата, съм се срещала с тях няколко пъти, правили сме интервюта и живи включвания, разказвали са ми на дълго и широко историята на Катуница. Не сме имали проблем един с друг. Даже майката на Павел - Райна, ми каза веднъж: - “и ти си жертва.”

- Как ти се отрази този случай в личен план?

- Това е най-тежкият момент в живота ми. Преминах през изпитанието да устоя себе си в момент, в който много силни кръгове се опитаха да ме пренапишат, задраскат и убият като професионалист. На 18-ата година в моята кариера трябваше да удържа на натиска, да повтарям простите факти и да защитавам истината за себе си и професионалните ми позиции. Трябваше да преглътна, че ме обиждат най-цинично, но да не се обидя и да не позволя да ми сложат охрана уж за да ми пазят живота. Това щеше да е най-лесният начин да ме изолират.

- Тогава Би Ти Ви като че ли ти оказа необходимата подкрепа?

- За което благодаря на Люба Ризова (директор на "Новини и актуални предавания" - б.р.).Без нея нямаше да се справя. Тя ми показа ясно, че ми вярва, и ми помогна да направя това, което смятах за най-добро. А то беше да повтарям ясно, че не съм изговаряла думите, за които ме нападаха. Не защитавам циганите, а просто питам къде е била държавата досега и защо

насърчават саморазправите

от двете страни, вместо да създава ред. Ако наистина бях ползвала обидни епитети в тази ситуация, щеше да е непростимо и сега щях да съм минало в професията. Хората имаха право да са гневни, но ако държавата ни остави да раздаваме справедливост според собствения си аршин, ще се запалят много Катуници. Държавата ни съдейства да се чувстваме нещастни и желаем да се самоизбиваме. Към днешна дата мисля, че всички разбират какво съм имала предвид.

- Не ти ли мина през ум да се откажеш?

- Беше ми мъчно, че толкова много хора повярваха на лъжата и се поддадоха на една мълва. Осъзнах колко малко е нужно, за да бъдеш пометен. Беше ми трудно да продължа да вярвам в професията и хората. Чудех се какъв е смисълът.

- Как го откри отново?

- Една история ме върна. Обадиха ми се да ми припомнят случая с пропадането на асансьора в "Майчин дом", където няколко бременни жени получиха тежки травми точно преди да родят. Оказа се, че не само няма наказани, но и бъдещите майки се оказали виновни за претоварването. Цинизъм. Опитвали да изкарат бременните виновни, че са се качили и са били по-тежки от нормалното, въпреки че са водени от акушерка и са на официално посещение в болницата в ден на отворените врати. Исках да разкажа за тези абсурди и да помогна на момичетата да не се чувстват толкова изоставени и изгубени в съдебната система. Тази история провокира професионалния ми инстинкт, уравновеси емоциите и ме върна в изходна емоция. Казах си: "Аз това работя и, да - обичам хората."

- Публиката не беше доволна и когато разкри, че бащата на Мануела Горсова харчи част от даренията на ротативки.

- Това беше първият път, когато си дадох сметка, че хората не са готови за истината, въпреки че твърдят обратното. Не знам защо всички бяха убедени, че бащата на жертвата

непременно е добър човек.

Няма такива причинно-следствени връзки в живота. В онзи случай публиката имаше нужда да вярва и съчувства на своя добър герой и не беше готова да понесе, че е подведена и манипулирана. Българското общество обича да идеализира и после да се оплаква, че е било излъгано. Дали ще се излъже в Костов, дали в царя, или в Бойко Борисов, винаги героят е много готин в началото и обещава всичко, а после се чудим защо нищо не е свършил. Материалът за Горсов беше полезен, защото показа, че трябва да има правила дори в благотворителността. Колкото по-изчистен е един регламент, толкова по-малко обидени има накрая.

- Някак много лесно си тръгна от престижна медия, каквато е Би Ти Ви.

- Дали е лесно, си знам само аз. Така реших. А колкото до престижа. Първите седем години от професионалния си път изкарах във вестник "168 часа". Имах щастието да попадна в общност, която ме научи да не се интересувам на всяка цена колко хора са ме прочели. Важно беше как съм си написала материала - какво съм искала да кажа, мога ли да си защитя тезата, имам ли достоверен източник и умея ли да те докосна с написаното. След това в телевизията никога не се пристрастих към рейтинга, не го припознах като моето мерило за успех.

Рейтингите са

измамни числа,

които днес те вдигат на върха, а утре те сриват в тинята. Обречен си, ако им се подчиниш. Започнах в Би Ти Ви от сухите тренировки, когато се създаваше телевизията. Обичах да работя в новините. Накрая това вече не беше така. Знаех, че е по-добре да започна отначало и да презаредя, отколкото да кютам по инерция. Би Ти Ви наистина е огромна трибуна, но понякога на човек не му се пазарува в хипермаркет, а в уютния квартален магазин, където познава всички.

- Не се ли опитаха да те спрат?

- Никой не си е скъсал ризата заради напускането ми. (смее се) Не съм и очаквала.

- Наистина ли останахте с добри чувства, както твърдяхте и двете страни?

- Разделихме се културно, спазвайки буквата на закона. Би Ти Ви изиска да си платя трите месеца предизвестие по договор и аз го направих. Това беше цената на моето тръгване. За разлика от други колеги, напуснали по друго време, аз бях принудена да върна и служебния си телефонен номер. Беше ясно, че това ще ме обиди, но ръководството прие, че след 13 години работа не заслужавам този жест. Друго служебно нямах. Не е задължително да разкажеш на цялото село защо си сменил партньора в живота. Казахме си много неща, преди да се разделим, но те си остават между нас. Аз искрено благодарих за шанса, който имах.

- Опитвали ли са политици да те натискат да спреш нелицеприятен материал?

- Винаги са се опитвали. Няма период от българската история, в който силните на деня да не се опитват да редактират, да влияят и едва ли не да монтират материалите. Винаги има недоволен от това, което пишеш или снимаш. Ако не се опитват да те притиснат поне веднъж, значи не си журналист и работиш друга професия. Въпросът е как се устоява на натиска. Смятам, че от управлението на ГЕРБ досега включително

натискът се засили

и за журналистите става все по-трудно да го избягват. В един момент държавата стана най-големият рекламодател и това много повлия. Сега в медийната ни среда е по-трудно да се спазват определени стандарти. Например не мога да си обясня популяризирането на една все още несъстояла се политическа формация, сякаш е истински важна. Тя е отразявана във всички вестници с минимум по 50 реда с цитати на все още неофициалния й лидер, сякаш той вече е фактор. По правилата на журналистиката не може един неслучил се фактор да бъде припознаван и разказван като важен. Когато аз започвах в професията, ме учеха, че подобен тип хора, формирования и евентуално лидери, докато не се превърнат в такива, за каквито претендират, не съществуват. Или съществуват във вестника или попадат най-много в малките колонки. Днешният ден опровергава моите учители. Смятам, че мен са ме учили правилно. Сега въпросът е

кой как ще успее да удържи.

Всеки път като ми прикипи, си казвам, че, ако се наложи, ще стана таксиметров шофьор. Тази алтернатива ме успокоява и продължавам напред.

- Оттук нататък какво ще правиш?

- Ще правя репортажи като онзи преди няколко дни. Ще бъда репортер така, както обичам. Много държах да съм част от независима продуцентска компания, а не щатен служител на Нова телевизия. Искаше ми се да работя с нов екип. В случая съм много вдъхновена от режисьора Николай Русакиев и партньора му в ТЕЛЕМАН - Боян Петков. Правилата са различни от тези в големите корпорации. Не съжалявам, че напуснах. Да си една идея встрани, много помага.

- Готова ли си пак да отидеш в затънтената провинция и да се сбориш с развилнял се ром, който да те размаже на земята?

- Хубаво е, че помниш този случай. Беше ми много обидно как в случая "Катуница" пропагандата твърдеше, че защитавам циганите и много ги харесвам. 99 процента от тези глашатаи никога не са виждали циганин, още по-малко са влизали във физически или друг конфликт с него. Аз като професионалист съм се изправял срещу влиятелни ромски фамилии. Този Сотир от Видин също беше такъв.

Онзи ром наистина

беше брутален.

Тогава си мислех, че ако се отпусне да ме рита, както съм паднала, няма да мръдна повече от калта на улица "Младост" 10. След това най-жалката гледка бяха 10-те полицаи, които му стояха мирно и ги беше страх да го задържат и викнат за справка дори. Накрая съдът го оправда. Машината на несправедливостта действа еднакво за всички ни и става все по-мощна. Затова и няма нищо толкова изненадващо в появата на крайните националисти. В тях хората виждат справедливостта така, както хората в Катуница видяха във футболните фенове шанс някой да им защити достойнството. Напълно обяснима е нуждата да се чувстваме защитени. Полицията отдавна докара хората по селата до положението да се организират в отряди, за да защитават имуществото си. Сега ги виждаме и в центъра на София. Държавата я няма, абдикирала е и затова идват тези, които смятат, че могат да се справят с грубост.

- Периодично те питат за личния ти живот и май дойде времето отново да отворим темата. Не се ли създаде образ на прекалено силна натура, която стряска околните?

- Телевизията не е място за сантименти. По телевизора не може да се види аз какъв човек съм в личния си живот. Моята роля е да пресъздам една история и вие да я разберете добре. В живота ми попадат хора, които уважават мен и професията ми.

- Принуждаваш ме да изрека шаблонния въпрос - има ли човек до теб?

- Има много,... и то най-различни.

- Това прозвуча двусмислено..

- Да, подвеждащо е. Става за заглавие. Поемам риска да ти кажа истината - живея сама и се чувствам добре.