Нашите преживявания са просто електромагнитна вибрация и всичко, което някога сме изпитали, е модел на реалност, но не и самата реалност, твърди Ибън Алегзандър. Неврохирургът от Харвардския медицински университет прилага научните си знания към своите спомени от седемте дена, прекарани в кома, определяни като преживявания на границата на смъртта, и стига до извода, че никой човек не може да докаже дали животът, който води, всъщност е реален.

В “Доказателството за рая” той пише: “Навлизайки все по-дълбоко в мистерията на моето пътуване, осъзнах, че собственото ни съзнание е единственото нещо, за което всеки от нас наистина знае, че съществува. Невронауката, която изучавах десетилетия, би ни напомнила, че всичко, което някой някога е преживял, дори преди раждането си, не е нищо повече от електрохимична активност на стоте милиарда неврона, взаимодействащи си в изключително сложната пихтиеста маса с тегло 1,3 кг, която познаваме като човешки мозък. Сензорните ни системи и по-специално зрението и слухът преработват информацията посредством постъпването на електромагнитни вълни – светлина, видима за човешкото око, или звукови вълни във въздуха, достигащи до тъпанчетата. По същия начин невронаучният модел на мозъчните функции се опира на обработка на информация, която е изцяло резултат от вибрации – на пространствено-времевите модели на предаване на информацията чрез извънредно богата мрежа от неврони в човешкия мозък. Невронауката би казала, че всичко, което някога сте преживели, е просто електромагнитна вибрация в мозъка – модел на реалност, но не и самата реалност.”

Ученият обяснява, че след като свободно започва да разказва спомените си от своето преживяване и да твърди, че е имал преживяване близо до смъртта, се сблъсква със скептицизъм, критика и дори подигравки… дори от свои колеги. На въпросите им как може неврохирург да вярва в съществуването на друга реалност, на по-висши светове и на рай, той им отговаря единствено с думите: “А вие като лекари как вярвате в любовта?” Обяснява, че ако се водим от чисто научните знания, то тогава не можем да вярваме в нищо – нито в обичта, нито в приятелството, нито в доброто: “Любовта е емоция, електрохимична реакция, проникваща дълбоко в мозъка и освобождаваща хормони в тялото, които ни диктуват настроения и ни нареждат дали да бъдем щастливи или тъжни, весели или неутешими. Накратко, любовта не е реална. Кое е реално? Молекулите на стоманата, хрома, алуминия и пластмасата, от която е направен столът, на който седим; атомите на въглерода в хартията на снимките, запечатали емоциите ни… и, разбира се, скъпоценните камъни на годежните пръстени. А съвършената, цялостна и вечна връзка на любовта между две безсмъртни души, които пръстените символизират? Всичко това са красиви, но празни приказки. Твърдата, солидна материя – ето кое е реално. Науката го твърди. Любов, красота, доброта, приятелство – от гледна точна на материалистическата наука нямаме основание да приемаме тези понятия като реалности.”

А какво се случва с душата, четете в хартиеното издание на "168 часа".