“Науката” френология е плод на убеждението на учените в миналото, та чак до ХХ век, че чувствата на човека идват от мозъка, а тялото е просто буца инертна материя. Тази подялба на личността на “душа” и “тяло” е на свой ред резултат от дуализмите, които философията и религията са изковавали векове наред. Тя владее умовете на повечето хора и днес.

Съвременната невронаука обаче е установила, че емоциите са плод на тялото. Колкото и ефимерни да изглеждат, чувствата са вкоренени в движенията на мускулите и в пулса на вътрешните органи. Освен това те са и неотменим елемент в мисловния процес. Началото на този възглед за връзката между емоциите и тялото поставя Антонио Дамазио. Той пише: “Умът е и в плътта, а не само в мозъка.”

Историята с разделянето на мозъка от тялото започва с Рене Декарт - най-влиятелния философ на XVII век. Той открива в човека две субстанции: нетленна душа и тленна обвивка. Душата е източник на разума, на науката и изобщо на всичко добро.

Плътта пък според него е “подобна на часовник - просто машина, която кърви”. С тази схизма Декарт отрежда на тялото слугински статут, свежда го до централа, даваща ток за електрическите крушки на мозъка.

Картезианският импулс да се обожава мозъкът и да се игнорира тялото поражда френологията. И през XIX в. тя се развихря в Европа и Америка. Според френолозите черепната обвивка разкрива цялата същност на човека, а тялото му няма значение. Като измерват подутините по черепната кост, те казват какъв е характерът на човека според това кои части на мозъка са се уголемили от употреба и кои са се свили от безделие.

За Франц Йозеф Гал например творческата личност се разпознава по темпоралния шев на челните кости. Защо ли? Защото бюстовете на Омир го изобразявали с издутина точно на челото, а и защото поетите обикновено докосвали тази част от главата си, докато пишели стихове.

Така френологията се превръща в астрология на мозъка и до средата на XIX век са “открити” 27 различни умствени таланта. Най-големият й провал обаче е неспособността да асимилира данни, които не отговарят на предсказанията й. Например при измерването на черепа на Декарт той се оказва с твърде малко чело, а това предполага “ограничени способности за логика и разсъждения”. Но вместо да се усъмнят в своя постулат, френолозите осмиват Декарт като “не чак толкова велик мислител, за какъвто сме го смятали”.

Въпреки това френологията става толкова модна, че хората масово тръгват на френологични прегледи. Марк Твен, Едгар По, Уолт Уитмън също са ходили, а Джордж Елиът дори бръсне главата си, за да може френологът да диагностицира най-точно издутините по черепа на писателката.

Както и други веяния от чужбина, френологията идва у нас твърде късно, когато на Запад вече е отречена. Най-видният тукашен френолог е Петър Дънов.