Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Олимпийският шампион Нурикян

"Боли ме цялото тяло. Кръстът най-много се обажда. По него разбирам кога ще се развали времето. През зимата се превръщам в истински барометър. От днес мога да позная, че утре ще завали сняг", разказва преди време пред "168 часа" двукратният ни олимпийски шампион във вдигането на тежести.
Сега титулуваният спортист води най-важната битка в живота си. Той страда от рак на белите дробове, а за лечението му са нужни поне 150 хил. долара. Хора и организации се втурват да помогнат на бившия спортист, който
донася първо олимпийско злато за България във вдигането на тежести
Той е първи на олимпиадата в Мюнхен през 1972, а след това и в Монреал през 1976 г. Оттогава много вода е изтекла и дори не чак толкова младите българи може и да не се сетят кой е Нурикян. Но през 70-те и 80-те години на миналия век той е национална знаменитост.
"Познаваха ме хората, гордееха се с моите постижения. Но нямаше чак такава файда от тази слава. Спомням си една случка точно след олимпиадата в Мюнхен. Отивах на рожден ден. На ъгъла на "Шишман" имаше магазин за хранителни стоки. Какво да взема? Една бутилка, разбира се. На опашката сме и зад мен един възрастен човек ме перна по врата и вика: "Ей, младеж, ти нямаш право да купуваш алкохол. Гледам го, сигурно е бил на моите години, ама тогава ми изглеждаше много възрастен. После ме позна, сигурно заради мустака. Ама не каза "извинявай", разказва Норайр Нурикян.
Четири години по-късно той отново печели олимпийско злато и записва името си в историята на иначе противоречивия спорт. България печели десетки титли от олимпиади, световни и европейски първенства, но на каква цена. Мнозина са специалистите в различни области, които твърдят, че щангите са може би най-травматичният спорт, а комунистическият режим насила влага много сили и енергия да го развива, тъй като западните страни нямат никакъв интерес към него. Така социалистическата ни родина сравнително по-лесно се издига до върховете във вдигането на тежести и успешно си съперничи със световните сили. След 10 ноември поредица от допинг скандали убиха вдигането на тежести, а за бившите величия в този спорт останаха спомените, медалите и болката.
"Всички страдаме от професионалната деформация. Някой го боли рамо, някой - кръст, колена.
Всичко боли при нас
То не само при щангистите, а и при всички спортисти. Въпросът е да те боли, щото си жив. Спре ли да те боли - лошо", отсича преди време двукратният олимпийски шампион.
Интересното е, че той няма никакво намерение да се занимава с вдигането на тежести и първоначално мечтае да стане баскетболист. На каквито и усилия и лишения да е готов Нурикян, баскетболът завинаги ще остане затворена врата за него заради ръста му от 156 сантиметра. По време на една от тренировките под коша го вижда бащата на българските щанги Иван Абаджиев. Старшията моментално оценява ниския ръст на Нурикян като предимство и явно вижда други, невидими за нетренираното око, предимства във физиката на младежа, които биха му били полезни във вдигането на тежести.

Целият очерк четете в новия брой на в."168 часа"