Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Нападения над Живков изчезват от снимките

Опити за покушения над Тодор Живков биват запечатани на десетки ленти на фоторепортерите от онова време, но никой не посмява да публикува кадрите. Цензурата на ЦК на БКП, както и страхът от репресивните органи не позволяват истината да излезе наяве.

Най-известният случай, когато е било посегнато над личността на Живков, е т.нар. врачански атентат. Кадрите от събитието се появиха десет години по-късно. Тогава излезе наяве също, че в случая изобщо не става дума за нападение. Въпреки това кадър, на който генсекът е на земята, било напълно недопустимо да се появи в соцмедиите.

Друг случай, когато наистина е имало нападение срещу Живков, обаче остава потулен.

"Спомням си един случай на Оборище - разказва известният фотограф Христо Юскеселиев. - Тодор Живков идва от дома си и отива към ЦУМ. Охраната върви на тротоара, но далече от него,

за да изглежда лидерът като човек от народа.

Изведнъж, както си върви спокойно, една жена, минаваща по тротоара, се нахвърля върху него и започва да го удря с юмруци. Още по-странното беше, че охраната не реагира, а само се огледа. Най-вероятно са се съмнявали, че жената не е сама и ще се появи подкрепление.

Охранителите огледаха къщите и всичко наоколо. След като жената остана назад и Живков и той продължи по пътя си. Както беше гневна, така изведнъж тя се разплака. Какво се е случило с тази жена по-късно, не знам.

В този момент на улицата не бях само аз, имаше още много фотографи. Всички снимахме. Тези кадри обаче така и никога не бяха публикувани."

Това не е единственият случай, когато жена нескрито изразява агресията си срещу партийния вожд. Вече се е превърнал почти в легенда инцидентът в Русе. След него нападателката на Живков

 получава прозвището

Мара Тухлата.

При едно от посещенията на Живков в крайдунавския град той се сблъсква с гнева на жена, наричана от съгражданите си Мара Петолевката. Тя била известна още преди инцидента с Тато, при това отново с недобра слава - като проститутка. Като видяла Живков, Мара го замерила с тухла. Смята се, че оттогава той не искал и да чуе за Русе. Снимки от този инцидент, както и от другите два така и не се появяват в пресата през тоталитаризма.

Цветан Килограмски е най-известният нападател на Живков. Години по-късно се установява, че в случая изобщо не става дума за истински опит за покушение, а за невинен жест на тогава 20-годишния мъж към държавния глава. На 1 юни 1980 г. Тодор Живков пристига във Враца за Ботевите тържества на площада. Наоколо има милиция и цивилна охрана. Цветан Килограмски, който работи в геоложкия институт в града, се разхожда близо до площада. За своя изненада

неочаквано вижда как Живков излиза от колата.

Смята, че е настъпил звездният му миг и ще може лично да сподели проблемите си с първия човек в страната. За да не пропусне редкия си шанс, Цветан се затичва бързо към него, посяга и успява да го хване за ръката.

Вместо любезен поздрав и разговор за Килограмски настъпва умопомрачителен обрат. Несигурният в народната любов комунистически диктатор си мисли, че става дума за покушение, и изпада в паника. От страх се свлича на земята и само успява да промълви умолително: "Какво съм ти направил?" Всичко става за секунди. Охраната скача, настъпва суматоха. Нападателят е затиснат от няколко души от УБО (Управление за безопасност и охрана) и бързо е отведен и натикан в една кола.

Случката става пред очите на няколко десетки души, които са били в близост на площада. Дори онези, които са надалеч, виждат суматохата и отвеждането на нападателя. Въпреки че в медиите не се появява нито дума, мълвата тръгва. "Тодор Живков е нападнат! Най-после някой се осмелил. Скочил му е с нож. Стреляно е с винтовка. Извадил пистолет" - пълзят най-фантастични версии.

Самият Килограмски преди време сподели пред в. "168 часа" тъжния развой на своя живот след тези събития. Мъжът излежава общо 9-годишна ефективна присъда и е освободен от затвора чак в края на 1989 г.

Снимки прави фоторепортерът на БТА Димитър Викторов. Кадрите тогава са засекретени. Изображенията с падналия на земята Живков

виждат бял свят чак след падането на режима.

Не само при покушение, но и в редица други безобидни случаи снимки на Живков изчезват или биват подправяни.

"Има още един забавен случай с Тодор Живков, на който съм присъствал - спомня си Христо Юскеселиев. - Когато посрещахме Чаушеску, бившият Първи излиза от аерогара София и тръгва към самолета с ръце в джобовете.

Извади си ръцете и започна да си търка лицето. Той имаше този навик и често го правеше. Западните фоторепортери веднага започнаха да го снимат точно докато правеше този некрасив жест.

Ние обаче чакахме Живков да се усмихне. Когато си търкаше лицето, винаги си сваляхме фотоапаратите. На аерогарата, докато чуждестранните медии правеха кадрите, служителите от УБО, ни даваха сигнали да ги спрем и тихо ни подсказваха: "Пречи му, пречи му, не му давай да снима." Те знаеха, че ние имаме автоцензура, но чужденците нямат такава. Нямаше обаче и как директно да свалят апаратите на западните фотографи."

Строги правила определят поведението на фоторепортерите по времето на соца.

"Принципът беше такъв - само БТА има право да снима Тодор Живков - разказва именитият фотограф Георги Георгиев-Джони. - Когато се направят кадри от съответното събитие, агенцията не предлага веднага снимка на медиите.

Имаше специален отдел на ЦК на БКП, който преглеждаше фотографиите. Те вземат всички снимки, които предлага БТА, и избират само най-подходящата. След това на всички медии се разпраща т.нар.

снимка с указание

Този кадър излиза във всички вестници - един и същ."

"Снимката с указание" е одобрена и може да бъде използвана, а останалите безвъзвратно изчезват в архивите. Заради бавната система на отсяване на правилните кадри се е случвало да се създава голямо напрежение във вестниците.

"Случвало се е например събитието да е сутринта, а до 5-6 часа следобед да няма снимка - споделя Джони - Заради графика на вестника седим изтръпнали, на нокти. Обаждаме се в БТА и питаме къде е снимката. Те ни отговарят: "още не, не могат да вземат решение."

Като се е случвало да го снимаме ние, фотографиите не са минавали през ЦК на БКП, затова само на големи форуми се разрешаваше вестниците сами да си правят снимките. Плюс това имаше железни правила как точно да изглеждат. Тодор Живков не се снимаше никога в профил. Такъв кадър не можеше да излезе никога за печат заради носа на шефа на компартията."

Много усилия струват техническите подробности от донагласяването на фотографиите на Живков. Не само че е трябвало да не се появяват неудобни снимки, но и на всеки кадър лидерът трябвало да изглежда красив и най-важното - голям.

"Редовно се правеха монтажи - спомня си още Джони. - Когато Тодор Живков е на трибуна например, а повечето негови снимки са такива, пускат фотографите на събитието за определено време. В тези минути трябва да се направят задължително два варианта на

снимката, от които

 да се сглоби

финалният.

На трибуната са се наредили всички водачи, Тодор Живков е по средата, а ние снимаме отстрани. Получава се така, че първият човек, който е в най-близкия до нас ъгъл, е най-голям заради перспективата.

Тодор Живков обаче не може да излезе по-малък от когото и да е. Затова имаше правило след това да го снимаш отделно от същия ъгъл. Копираш една снимка на трибуната - там Тодор Живков е дребен, копираш отделно и другата, където е сам, и в крайна сметка се прави така, че той да бъде по-голям от другите. Монтира се на мястото, където е стоял. Аз много съм се смял, защото това е напълно невъзможно да се получи наистина - човекът по средата да е по-голям от другите. Но такова беше правилото, така трябваше да излезе."