- Г-н Найденов, пред "168 часа" колежката ви Тони Димитрова ви "обвини", че позлатявате всичко, до което се докоснете. Владимир Захариев пък дори ви определи като краля на българската музика. Признавате ли се за виновен?

- Много от моите колеги съвсем добронамерено ме обвиняват, че все попадам на големи песни. Е, на всеки му се случва да извади късмет един-два пъти, а после? Смея да твърдя, че имам усещане за хитовете, но се изисква и много труд, за да станат. Умея да правя частични аранжименти, променял съм текстове, други са си изцяло мои. На музикантите, които работят с мен, им побелява главата, защото

знам какво искам и държа да стане перфектно.

Но това, че някои от песните ми са обичани повече от 30-40 години, донякъде е и Божа работа.

Спомням си, че след като спечелих първа награда на "Златният Орфей" през 1979 г. с песента "Предутрин" на Любомир Денев, после ми звъннаха от радио "София". По една случайност малко преди това още като част от "Диана експрес" бях изпял "Адаптация", но тя беше към филм и не можеше да участва в конкурса. Дора Поборникова (музикален редактор -б.а.) ме потърси, за да ме попита аз ли я изпълнявам, защото в надписите от филма пишело само "певец с оркестър".

Така всички разбраха, че съм изпълнителят. След тези събития заваляха ангажименти и се занареждаха хитове. Вторият ми албум може би беше от най-високите тиражи на "Балкантон".

Наскоро ми звъннаха, за да участвам в една класация и трябваше да посоча кои са най-хубавите 10 песни за мен. Изброих "Високо, високо", "Осъдени души" и ред други невероятни песни, а на мен самия ми казаха, че много от модерните рападжии харесвали поне по една или повече мои песни.

- Рапът ви отдава чест.

- Оценявам го. Но, от друга страна, днешните музикални риалити формати бълват музиканти без талант. Смятам, че се реагира прекалено добронамерено към някои млади певци и певици. Много е непочтено да ги лъжат и да им дават напразни надежди. Да не дава Господ, но и раковата диагноза се казва в днешно време, така че по-добре да си знаят време, че не стават. Много от тях са готови на всичко, за да успеят, а всъщност са бездарни и посредствени.

Обаче, когато ги аплодираме, а на тях не им се получава с музиката, стават болезнено чувствителни и започват да си въобразяват, че живеят в грешната географска ширина. Така започват да обвиняват българина, че е много прост и не ги разбира. 90 от 100 са много амбициозни, но Господ не им е дал талант и са обречени. Обичам музиката, но понякога изключвам телевизора от музикалните канали, защото

не мога да си губя времето с посредствени и тъпи неща.

Сега много се тачи англосаксонската музика, но пък тези, които фъфлят и пеят що-годе добре, със сигурност трябва да го правят, но само под душа. Между другото аз бях от хората, които постоянно говорехме за свобода на словото и искахме да се пуска американска музика по националното радио. С Богдана Карадочева, Стефан Димитров и Кирил Маричков веднъж почти стигнахме до бой в радио "София" с хора от музикалния бизнес. Тогава държахме да има предимно такава музика, а сега пък ни идва в много. Малко сякаш сме в един вагон, в който или е -15 градуса, или +15 градуса.

Мога да кажа, че съм галеник на съдбата. Говоря направо за музикалните недоразумения днес, а някои хора се чудят защо се правя на Дон Кихот или на Левски, но човек трябва да си отстоява позициите. Хонорарът ми е доста приличен и

не възприемам

младите изпълнители

като конкуренция,

но алармирам за некомпетентността им неслучайно.

- Значи според вас качеството на музиката ни се влошава?

- Нашето поколение вече си отива, но страшното е, че изобщо не се пуска много българска музика и затова няма да спра да ломотя, че трябва да има законопроект за музика. Държавата трябва да помисли за развитието на културна политика. Българинът е свикнал на деспотизъм и да му се казва от горе, защото явно демокрацията е за интелигентните нации и за хора, които имат съвест. При нас тя не се възцари по този начин, по който ни се искаше на всички.

- Как се размина с вашите очаквания?

- Огромен процент от хората с власт са ченгета и оттук насетне работата става много демократично подозрителна. На каквито и да ми се правят някои хора, били в или ангажирани с Държавна сигурност, губя доверие и виждам една тотална безизходица. Няма да забравя една случка отпреди години. Бях на една вечеря заедно с мой колега и еди- коя си наша известна певица с нейното гадже, които си бяха купили апартамент. След като се напи прилично, въпросният човек започна да ми обяснява как цял живот ме е следил и наблюдавал. В този момент спрях да дишам, защото такава наглост не бях срещал. Обясняваше ми как бил следил всяко мое излизане в чужбина, кога съм се бил кръстил, в кой манастир. Защото кой знае какво ще направя, разбирате ли? За съжаление тогава много хора си изкарваха прехраната по този нечистоплътен начин. Все още съществува този модел и това е страшно.

Претенцията е една, а същността друга.

Факт е и че тези хора не се пенсионират, а ги преназначават на други места. Докато нашата гилдия няма пенсионни права заради същите тези хора поради конкретни причини, за които не искам да говоря. Тези структури се грижат за себе си и не оставят хората си лесно.

- Посрещнахте 2014 г. с новогодишен концерт. Спомняте ли си кога за последно сте празнували Нова година, без да сте на работа?

- Трябва да е било много отдавна, защото не мога да се сетя. Няма да забравя обаче как преди доста години Нова година ни завари с моя импресарио в трамвай номер 1. Бяхме само аз, той и ватманката. Пътувахме с градския транспорт, защото нямаше никакви таксита, и тогава беше страшна криза. Точно в 12 ч

жената спря трамвая, излезе от кабинката и ни поздрави с "Честита Нова година!"

2011 година пък пак ни завари с екипа на път между две участия. Бяхме тръгнали от Правец към Банско с двете ми вокалистки и точно в полунощ си наляхме шампанско в пластмасови чашки освен Ивайло (Манолов - б.а.), който шофираше, вдигнахме наздравица и сами си изпяхме химна. Свикнал съм така да празнувам. За мен това е стереотип, който съм си изградил през годините. Понякога не ми е било лесно особено когато температурите на площада са минусови, а пея на живо например. Но и това не ме е спирало. Моето поколение е научено да работи и до ден днешен си оставаме "ударници на труда".

- Не ви ли е идвало в повече понякога?

- Ние, музикантите и артистите, сме хора, които са се търкаляли по сцените страшно много. Постоянно пътувах, както и сега, и си бях същински провинциалист, защото се задържах по няколко дни в София. Изведнъж годините неусетно минават, а накрая дори не ти признават трудовия стаж.

Всеки един от нас беше фабрика за пари, които влизаха в държавната хазна. На пръсти се броят големите музиканти, които оцеляват 20-30 години дори на Запад.

По света няма 1000 елтънджоновци, а у нас големите музиканти са още по-голяма рядкост. В началото дори не сме получавали големи пари и може би работехме с един наивитет за удоволствие. В края на краищата и това ни възпита за хубаво, защото човек не може да прави всичко само за пари. По този повод няма да забравя как, след като изпяхме песента "Времето е наше", с Богдана Карадочева, Росица Кирилова, Вили Кавалджиев и Михаил Белчев се бяхме снимали за един плакат на стълбите на "Александър Невски". След което ме среща еди- кой си другар и ми казва:

"Абе, Василе, много добре изглеждате на този плакат с надписа - времето е ваше!"

Отговорих му: "Нали?", а той ми се усмихва: "Е, да, ама парите са у нас." После тази случка я чух като виц, но си беше съвсем истинска.

- Винаги сте много стилен. Как се грижите за гардероба си?

- О, аз дори не се подстригвам редовно.

Не съм роб на тоалетите и даже съм малко немарлив. Преди години ние, артистите, много повече се стараехме да се обличаме добре, но тогава трябваше да отидеш в чужбина, за да си вземеш нещо хубаво.

В България никога не е имало и няма да има, без да обиждам някакви дизайнери, дрехи за сцена. Те са много специфични, не трябва да се мачкат, а да са лесноподвижни и удобни за носене, перфектни и цветово, и като кройка. Ние никога не сме го имали - и караш по системата направи си сам. Новото поколение мина на един много по-лесен вариант. Слагат една шапка, може и да е плетена, дори е за предпочитане, и стават много авангардни. Винаги ми е било смешно, когато видя посред лято човек с плетена шапка на тиквата. Обичам практичната мода и както е известно, аз съм причината да се въведат понятията гуменки или кецове.

Даже и в Русия ми казваха Кеца. Всичко тръгна на поредния конкурс, когато още бях пианист на "Тангра", и с небезизвестния Косьо Марков решихме да си обуем гуменки. Васа Ганчева, бог да я прости, ни снима тогава и така тръгна тази мода.

- От какво се страхувате?

- От самотата. Още от малък, макар професията ми да ме свърза с много хора и да искам, не мога да бъда сам. Определено обаче ме плаши.

- Били ли сте някога безразсъден?

- Разбира се, когато съм бил влюбен. Понякога даже изкуствено съм се влюбвал и съм си го въобразявал, защото чувството те променя и е много полезно за нашата професия.

Без емоция нищо

не се получава и

не се ражда хит.

Това е най-важната съставка.

- Коя е вашата съставка за щастлив живот?

- Според мен човек може да се нарече щастлив, ако е здрав и винаги се старае да бъде малко по-добър. Да може да се похвали с повече светли помисли и неизчерпаемо чувство за хумор.

Ако човек започне да приема едно към едно случващото се, става страшно и трябва да извади пистолет и да стреля напосоки, а така все ще уцели когото трябва. (Смее се.) Пожелавам на всички повече смях, уважение и любов и да не забравяме да се гордеем, че сме българи.